Големият Стефан цанев ни изпрати вчера това свое стихотворение...
Стефан Цанев
РАЗПЯТА СЪБОТА
Разпнаха го вчера. В петък.
Тъжно беше. Много. И болезнено.
Сякаш в мойте китки и във мойте глезени
забиваше палачът гвоздеите!
Тръгнах си. И двамата разбойници
тръгнаха от двете ми страни.
(Свикваме със мъката.
Гордеем се понякога със нея.
И скръбта си има свой ентусиазъм.)
Разпнаха го вчера. В петък. Вчера. Вчера.
Тъжно беше,
но пределно ясно – вчера.
Яснотата облекчава болката. . .
Всички знаем, всички помним притчата:
във неделя трябва да възкръсне. Утре.
Ах, ще бъде радостно в неделя, утре!
Ще се смеят всички, ще се кичат
с разцъфтели клонки, ще танцуват,
а палачите ще произнасят речи. Утре! Утре!
Ах,
ще бъде весело в неделя, утре!
Но днес е събота.
Жестока събота.
Разпята събота.
Мълчим,
разпнати
върху кръста на хоризонталните надежди
и отвесното съмнение.
Няма вече болка, мислите потискаща.
Радостта я няма още, мислите приспиваща.
Кой ще издържи? Кого
няма да го смаже отчаянието?
Кой в мълчанието тъмно
ще запази вярата си?
До неделя.
Всички ще са вярващи в неделя.
И във петък всички бяха вярващи.
Но във събота,
в събота,
в събота,
днес – в събота,
в събота,
в събота,
кой е още вярващ?
Кой няма да се отрече
в събота?
1967
