Акад. Иван Гранитски
ГЕОРГИ ДЖАГАРОВ - ЧОВЕКЪТ В ОГЛЕДАЛОТО НА ИСТОРИЯТА
100 години от рождението на Георги Джагаров
Словото на Георги Джагаров притежава драматична сила, експлозивност и заразителност. Както през втората половина на миналия век, така и днес неговият стих ни облъчва с енергията на революционния патос. Кънтящите стъпки на този стих – суров, стегнат, отсечен – отекват в душите ни с якобинското си безстрашие и жертвоготовност. Историята бе пожелала да обгори още при първия полет на поета крилата на неговото слово. Тя покръства мечтателния юноша с ужасите и инквизициите на фашисткия затвор. И страшно е това покръстване – в него вопият безверието и надеждата, отчаянието и ликуването.
Но обжегването, буреносното кръщение на поета каляват стоманата на неговия дух и позволяват на лирическия му герой да заяви властно в стихотворението „Февруари 1944“:
Но ти ще трябва тук да се сражаваш.
Ще те повалят в кръв,
но ти ще ставаш.
Ще падаш мъртъв,
но ще побеждаваш!
Защо обаче тези стихове звучат и днес с такава непомръкваща сила? Защо редица творби от „Моите песни“, „Лирика“ (1956) и „В минути на мълчание“ (1958) продължават да ни възпламеняват и нажежават нашите страсти?
Каква е тая непресекваща емоционална енергия, която те вече десетилетия излъчват?
Отговорът на тези въпроси е ясен.
Поетът е постигнал онова сливане с народния живот, при което словата му престават да бъдат израз на индивида, а прогърмяват властно като глас на масата. От споменатите стихосбирки на Георги Джагаров ни гледат очите на революцията, в тях е съхранена емоционалната история на нейните първи стъпки, на нейните разочарования и надежди, поражения и победи, покруси и възземания. В образите на поета обаче живее не някаква абстрактна, а живата, конкретната, човешката революционна борба срещу фашизма, онази борба, в която и жертвите, и героите са живи, реални човешки същества. Ето защо лирическата личност у нашия автор е така релефно очертана, даже скулптурно изсечена в пространството на поетическия образ. Тази личност е човекът от народа, страдалецът, борецът за правда и свобода. Поезията на Георги Джагаров го пресъздава с пиетет и възторг, но без да го канонизира и превръща в светец.
И в това е именно една от историческите й заслуги – да извае истинския и пълнокръвен образ на антифашиста, политзатворника, героя от съпротивата, който предпочита смъртта пред падането на колене:
Другарят ми завинаги мълчи
на мокрия цимент с ръце прострени.
Той предпочел да падне по очи,
отколкото да падне на колени.
Още в първите стихотворения на Джагаров усещаме неудържимото му желание и порив да следва духовните завети, социалната енергия и естетическата провокативност на поети като Христо Ботев, Пейо Яворов, Гео Милев и Никола Вапцаров. Индивидуалният темперамент на този поет също спомага за това – той е импулсивен, решителен, склонен към дръзки и безстрашни жестове. В редица свои творби той демонстрира тази своя решителност и безкомпромисност.
В стихотворението „Нищо повече“ предизвикателно заявява:
Да изгориш, да се разпръснеш в искри,
да се превърнеш в огнена черта –
това е щастие!
И друго аз не искам.
Не ми е нужно друго на света.
Стихът на Джагаров е в повечето случаи призивен като зов на тръба, енергията се разгръща на талази, застъпват се образи, ярки метафори, силни фрази. Лирическият му герой отъждествява своето душевно състояние с природните стихии и субстанции – дъждът, бурите, ветровете, снегът, виелиците, но и пролетния полъх, златната тишина на есента, шумът на вековната гора, голите бърда, жълтите ливади и ниви, скалите и усоите – целият този кръговрат на природни стихии и видения подкрепя и илюстрира поривите и състоянията на героя.
Затова Георги Джагаров в стихотворението си „Разсъмване“ убедено заявява: „Всичко е родено от поета, / от безсънните му мисли/“.
Бравурният, синкопно насечен понякога ритъм на стиха, отразява полюсни състояния на духа на лирическия герой, който се хвърля от висините на възторга към преизподните на отчаянието, от съзерцаването на летежа на пролетните птици, към гнева и възмущението от някое поредно предателство, извършвано от недостойни люде, представящи се за приятели. И както той изгаря от възмущение и ненавист към враговете и развратителите на народа, подобни разрушителни трусове съпътстват и неговите любовни чувства. Интимните драми и раздели, разочарования и колебания раждат същите силни думи:
Аз знам –
ще загина
върху кладата на любовта.
Духа вятър
и храсти в краката ми влачи.
Хоризонтът е снел капишона си
като палач.
Някой плаче.
Защо плаче?
Няма смисъл да плачем.
Аз се сливам с вечерния здрач.
Аз горя.
Аз изчезвам сред дим,
както чезне
еретикът, осъден на смърт,
както лодката чезне
в разлюлените бездни,
както в тъмното чезне брегът.
Сбогом, казах.
Щом така си решила –
добре…
Сбогом, сбогом!
И морето реве с пълна сила,
това Черно море.
И тук поетът следва естетико-поетическите завети на любимия си учител Христо Ботев – любовното чувство да е свързано и по своеобразен начин екстраполирано върху природните стихии, върху живота на Натурата.
Има и трети комплекс от причини за раздухваната жарава на яростта, гнева и екстатичните състояния на лирическия герой. Става дума от една страна за терзанията на неговата душа, че угасва творческият огън, че го напуска вдъхновението, че не вижда в действителността, която го заобикаля, поводи и мотиви, вдъхновяващи неговата лира.
В стихотворението „Безсъница“ той покрусено отронва:
Не сме добре, поете –
дълбоко в твойта гръд
изгасват стиховете,
преди да запламтят.
Събирани с надежда
и жажда за добро,
те като сняг се сцеждат
от твоето перо.
След бурния литературен възход и ранното признаване на силата на неговия талант в началото на 60-те години на миналия век, съдбата натовари Георги Джагаров и с редица високи постове – председател на Съюза на българските писатели, а през последните двайсетина години от живота му и заместник-председател на Държавния съвет на Републиката. Някои критици споделяха през този период своите съмнения, че е възможно тежестта на властта постепенно да е обезсилила творческия огън на поета. Аз смятам обаче, че много по-прави са Чавдар Добрев и Светлозар Игов, които през годините са написали най-проникновените анализи на сътвореното от Георги Джагаров.
Според Чавдар Добрев поезията на Джагаров е кълбо от нерви, блясъци от светкавици, небеса от прозрения и пропасти от покрусени идеали. Поетът принадлежи, продължава критикът „към неколцината избрани от фортуна български писатели от втората половина на XX в., Той е художник от коляното на Ботев, Яворов и Фурнаджиев. Искам да наблегна на бурния му темперамент, на измъчената му душевност, на огнената лава, с която той извлича от кратера на човешкия вулкан проблемите на съвестта, изтръгва болката и нежността, посипани със сажди от понасянето. Водеща фигура в поетичното поколение на Иван Радоев и Павел Матев, Джагаров кореспондира с върховите изяви на най-значителните ни творци от втората половина на столетието като Елисавета Багряна, Никола Фурнаджиев, Атанас Далчев, Александър Геров и др.“
А Светлозар Игов проницателно посочва, че гневните избухвания в поезията на Джагаров, притаените вопли и тревожните съмнения художествено завладяващо отразяват кризите в потока на историята. Това проличава не само в редица силни негови любовни стихотворения, но и в творби, посветени на антифашистко-революционната тематика, както и в няколко от най-ярките, заредени с висок родолюбив патос стихотворения като „Клетва“, „България“, „Вярвам“, „Търновград“, „Родина“, „Поезия“ и пр.
Сред късните творби на Георги Джагаров е стихотворението „Угризение“, което ни поразява с трагизма на своите внушения:
Нещо стана, а какво – не зная.
Тъмен вихър покрай мен снове.
Аз се чувствам като празна стая,
незатоплена от векове.
Вън проплаква, блъскан от трамвая,
моят вечен, моят зимен дъжд.
Нещо стана, а какво – не зная.
Паднах. Сгромолих се. Изведнъж.
Уж бях огън, бях звезда към рая,
уж не оскверних ни бог, ни храм…
Нещо стана, а какво – не зная.
И гори челото ми от срам.
Тук долавяме нещо много по-силно и мащабно от личното разочарование, от тревогата за намаляващото вдъхновение, или от личните жалби от предателства и лъжливи приятелства. Не, става дума за нещо много по-съществено и тревожно. Чувствителната мембрана на поетовата лира фиксира задаващите се могъщи социални трусове. Политическата система очевидно е изчерпана, моделът трябва да бъде променен, а обществото нито е готово за резките трансформации, нито излъчва истински народни водачи, които да мислят стратегически с десетилетия напред.
И поетът усеща задаващите се катастрофични събития, пророчески ги предвижда и осъзнава, както собствената си безпомощност, така и вината си за похабяването на светли идеали, за загубата на ориентири и нови вдъхновяващи обществото цели и принципи.
В друга творба, посветена на Исак Паси със знаковото заглавие „Самота“ поетът проплаква:
Ужасно, подло време!
Разпънати души!
Световните проблеми
кой може да реши?
Опитвах разни вери,
учения добри,
но изход не намерих
и в себе си дори.
От мъка насъбрана
по родните поля
нощта като камбана
в съня ми се люля.
…
И аз мълча – замаян
от моя клет живот,
окаян, неразкаян,
последен Дон Кихот.
Неслучайно и други поети от поколението на Георги Джагаров – Павел Матев, Станка Пенчева, Лиляна Стефанова, Иван Давидков, Найден Вълчев родиха по същото време разтърсващи по своя драматизъм творби, в които страдаха за покрусеното си Отечество, разбитите надежди и осквернените идеали. Като че ли болката, срамът, тревогата, ужасът, страданието на тези поети най-добре изрази Павел Матев в стихотворението „Тревога“, чийто финал символизира разпадните социални процеси в края на миналия век и мащабите на настъпващата морална криза:
Кой спомня Ботев, Яворов не знаят
И дори Вазов им е непознат.
Не чуват Дебелянов как ридае,
не вярват, че Вапцаров им е брат.
Чужд говор във речта ни се заплете…
О, кой ще чуе моят жалък вик?
Кому сме нужни ние днес, поетите?
Кому си нужен ти, свещен език?!
Малко са поетите, които търсят с такава страст и неизтощима енергия образа на социалната промяна и духовните промени у самия човек, както Георги Джагаров. Стихията на неговото поетично, драматургично и публицистично слово се насочва предимно към три основни взаимоотношения.
Първото от тях е ч о в е к ъ т и р е в о л ю ц и я т а. Джагаров се вълнува от битието на човека в революцията, но и от разгарящия се огън на революцията във вътрешния свят на човека. Той показва мястото на човека в революцията – героизма и предателството, величието и низостта, малодушието и подвига. Между тези два полюса се мята човекът, за да бъде в крайна сметка мотор на революционния подем, да бъде глас на самата революция, нейна светлина.
Но поезията на Джагаров придава плът и на обратното взаимоотношение – мястото на революцията в духовния свят на отделния човек. Доколко тая революция – не само социално-политическа, но и духовна – променя човека?
Разчиства ли тя пътя му към доброто и истината, към красотата и хармонията?
Тези въпроси, които лириката на Георги Джагаров извежда с драстична острота, я сродяват с поетическия свят на Никола Вапцаров.
За поета революцията не свършва с победата над фашизма. Тя има много по-всеобхватен смисъл и роля. Тя трябва да бъде непрестанната борба срещу всичко онова, което спъва движението на човека и обществото към тяхното духовно съвършенство. Ето защо Джагаров я отъждествява с най-свещеното нещо – с майката. Тя е още и родината, истината, свободата, поезията, началото на всички начала.
Ч о в е к ъ т и и с т о р и я т а – ето второто важно взаимоотношение в творчеството на Георги Джагаров. Той е може би един от най-историчните творци в съвременната българска литература. Затова и създаденото от него е художествено-образна проекция на конкретната история на обществото с неговите борби, противоречия и вътрешни разслоения, духовни подеми и социални кризи. Без колебание бихме могли да кажем, че Джагаровата поезия е художествена летопис на българското историческо време. И в тази летопис е съхранено нещо много значимо за нас, нещо, което обикновено убягва от погледа на историците – невидимото емоционално лъчение на историческите факти и явления, вътрешната атмосфера на епохата.
Същевременно колкото човекът в поезията на Георги Джагаров е историчен, истински, реален, зрим, социално конкретен, толкова и поетически възсъздаваната история е човечна – тя се твори от същия земен и реално съществуващ човек.
И тук естествено следва третото взаимоотношение – ч о в е к ъ т и в р е м е т о. Човекът в социалните преображения на времето и времето като духовен израз на човека – ето какво иска да постигне в поезията си Джагаров. Времето, конкретното време на остри и безпощадни сътресения и преломи съзижда противоречивия облик на човека, но и човекът одухотворява със своята дейност, страсти, чувства, воля, амбиции времето, в което живее.
Какъв изключително изострен, болезнено долавящ социалните вибрации на времето поетически усет притежава Джагаров ни показва неговата трета книга – „В минути на мълчание“. Един от първите, които усетиха пролетните раздвижвания в нашето общество, бе именно Георги Джагаров.
Христоматийно е станало неговото стихотворение „Предпролет“, в което неудържимата волност на пролетното размразяване е станала символ на една победа:
По рътлини,
по долини,
из градини,
из алеи
нещо властно
и сурово,
нещо ясно,
нещо ново
се заражда,
никне,
зрее.
Но къде е то?
Къде е?
Птици.
Птици.
Пеят
птици.
Бедни,
вдъхновени птици.
. . .
Птиците са оптимисти –
пеят.
Нека.
Нека пеят!
Процесите на социалното размразяване, на опитите, макар и плахи, за трансформация на политическата система, той пресътворява с не по-малка яркост в драматургията си, отколкото в своята поезия. И ако „Прокурорът“ имаше такъв силен и разтърсващ обществен отзвук, то бе преди всичко поради безстрашния социален критицизъм на драмата, поради смелото и яростно желание да се разчупят оковите на онзи лед, който сковава общественото ни развитие. Чрез „Прокурорът“ българската драма отново си възвърна остротата на социалните внушения, изостри жилото на критичността си, притъпено през периода на култа към личността. В нея драматургът претвори мига от конкретното преломно време в цялата му диалектическа сложност и противоречивост.
Пламенността на Джагаровата поезия, пък и на неговата драматургия и публицистика карат мнозина критици да твърдят, че той е от ботевското коляно в нашата поезия.
А според проникновената забележка на Здравко Петров у Джагаров има нещо „хъшовско“. Действително и творчеството, и личността му са осветени от вътрешното неспокойствие на хъша, комитата, революционера. Ала откъде идва все пак това вечно неспокойствие, тази неукротима бунтовническа дързост?
Главният извор е художествено-естетическата му близост до създаденото от народно-песенния гений. Има два вида поети: едни, които носят в кръвта си връзката с народното творчество, и други, които се стремят да му подражават или да го използват епигонски в творбите си.
Георги Джагаров е от първите – във вените на неговия стих пулсира огнената кръв на народната песен, там отеква вихърът на народните ритми, там грее великолепието на багрите, сътворени през вековете от народния гений. Ето откъде идва близостта до Ботев – от общата кръвна свързаност на поет и народ, от общото верую, от общото убеждение, че трябва „доброму добро да прави, / лошия с ножа по глава“, от общото убеждение, че трябва силно да люби и мрази.
Джагаров е сукал от народната песен – общата майка на всички големи поети. Ето защо никак не е трудно да открием в неговите творби народнопесенни интонации и ритми, дори цели изрази, разбира се, органично преосмислени в индивидуалния му поетически рисунък. От народното творчество идва и употребата на символи или метафори, които поетът черпи чрез посредничеството на великия си учител – Христо Ботев.
Показателно е, че някои от най-често срещаните символи в народната песен – гората, птиците, полето, Балкана (които виждаме и у Ботев) са определящи и за Джагаровата поезия. Характерното за народната песен символно-образно деление бяло-черно важи изцяло и за лириката на Джагаров. И то има същото значение, както и у Ботев – бялото е символ на живота, свободата, хармонията, а черното – на смъртта, робството, хаоса.
Поетът пише: „Черни стъкла“, „черната ви слава“, „черната решетка“, „черен човек“, „лицето му черно“, „белите облаци“, „бели сипеи“, „белите вишни“, „черно ковило“, „улиците в бяло“, „черни ниви“, „белият свят“, „черни скали“ и пр. Баладичността у народната песен също се отразява в поезията на Георги Джагаров.
Кръвното родство с народното творчество обяснява и толкова силното, внушително присъствие на образа на родината в Джагаровата поезия. Неслучайно някои смятат, че след Иван Вазов, Пенчо Славейков и Пейо Яворов този поет има най-много творби, посветени на Отечеството или свързани със сакралния пиетет към родното. Достатъчно е да изредим само няколко заглавия: „Родина“, „България“, „Клетва“, „И вярвам“.
Но въпросът не е в количеството, а в изгарящата любов, в неистовата страст и преклонение, с които Георги Джагаров пристъпва към свещения образ на Отечеството. Както революционният му патос, така и тази всеподчиняваща любов го сродяват с Ботев, Яворов, Вапцаров.
За поета образът на родната земя се слива с чертите на най-скъпото – майката:
Затворя ли очи, аз виждам звездна вечер,
тъмнеят чумерненските балкани,
скали аз виждам в синята далечност
и зъбери, в небето приковани;
аз виждам валог, къщи, скрити в слама,
коларски път през нивите зелени
и две реки, протегнати към мене,
като ръцете чакащи на мама.
(“На мама”)
Георги Джагаров се откроява властно в българската литература. Той е творец със собствена концепция за света и човека, единна в своята цялостност и хармонична завършеност. Сътвореното от него – и екстазната, заредена със симфоничен драматизъм поезия, и ярките социални внушения на драматургията му, и вдъхновената, страстна и по ботевски и геомилевски воюваща публицистика – му отрежда особено място в нашата литературна и културна история.
Той е от малцината писатели, успели да доловят пулса на отечествения живот през втората половина на XX век, да пресъздадат естетически диханието на епохата, да покажат чрез движението и разгръщането на своите художествени идеи грандиозния процес на социални трансформации.
