Франция отново изпадна в политическа турбуленция, след като премиерът Франсоа Байру загуби вот на доверие в Националното събрание, принуждавайки го да подаде оставка след едва девет месеца на поста, съобщава France24. На 74 години Байру се превърна в четвъртия премиер, който пада за две години при президента Еманюел Макрон, подчертавайки дълбоката нестабилност, която бележи втория му мандат.
Правителството на Байру, което разполагаше с (управляващо) малцинство в парламента, предложи план за съкращаване на разходите на стойност 44 милиарда евро, целящ да се справи с нарастващия държавен дълг. Съпротивата срещу тези мерки обаче се оказа фатална. Краткото му управление добавя още един епизод към поредицата от нестабилни кабинети, неспособни да прокарат дори основни закони като годишния бюджет. Байру ще подаде официално оставката си днес, но се очаква да остане служебно на поста до назначаването на наследник.
Как се стигна до тук?
Причините за кризата ни връщат до юни 2024 г., когато Макрон, след необедително представяне на изборите за Европейски парламент, свика предсрочни парламентарни избори. Целта му беше да възстанови авторитета си с ясно мнозинство. Вместо това резултатът беше разделено събрание без стабилна управляваща коалиция. Последвалата ситуация е месеци на бездействие, където всеки премиер се бори да прокара дори най-елементарни закони.
Мишел Барние, назначен през септември миналата година, издържа едва три месеца – най-краткият мандат в историята на Петата република. Байру, избран през декември като опитен центрист, срещна същата съдба девет месеца по-късно. Тези фактори подчертават почти невъзможната задача за управление при такова фрагментирано парламентарно мнозинство. Междувременно нарастват призивите от крайната левица и десница за предсрочни президентски избори, макар Макрон категорично да отхвърля идеята да подаде оставка преди края на мандата си през 2027 г.
Дълговата дилема на Франция
В центъра на програмата на Байру бе нарастващият държавен дълг. Последователните правителства харчеха повече, отколкото събираха, финансирайки дефицита чрез заеми. До началото на 2025 г. държавният дълг достигна 3,345 трилиона евро – 114% от БВП, което прави Франция третата най-задлъжняла страна в еврозоната след Гърция и Италия, еквивалент на почти 50 000 евро на гражданин.
Бюджетният дефицит миналата година бе 5,8% от БВП и се очаква да достигне 5,4% тази година, значително над целта на ЕС от 3%. Със застаряващо население, получаващо пенсии, и намаляваща работоспособна база, натискът върху публичните финанси расте. Байру твърдеше, че щедрите социални разходи, особено пенсиите, трябва да бъдат преразгледани, за да не наследят следващите поколения криза. Той описваше Франция като страна „на командно дишане“ и предупреждаваше, че манталитетът на ранното пенсиониране от 60-те години вече не е устойчив.
Предложенията му включваха увеличаване на пенсионната възраст след повишението от 62 на 64 през 2023 г. и намаляване на официалните празници без заплащане. Тези мерки се оказаха изключително непопулярни. Левицата настояваше за по-високо данъчно облагане вместо съкращения, а предшественикът на Байру също бе свален заради подобни реформи. В крайна сметка опитът на Байру да се справи директно с проблема се оказа политически неприложим.
Какво следва?
Франция се готви за нов период на несигурност. Макрон трябва да назначи пети премиер от 2023 г. насам или да разпусне парламента и да свика нови избори - опция, която според много експерти само би повторила настоящия застой.
Намирането на наследник няма да е лесно. Новият премиер трябва да избегне незабавен отпор от опозицията, а консенсусът е труден. Назначаването на Барние и след това на Байру отне седмици преговори. Междувременно Байру остава служебно на поста. Крайнодясната партия "Национален съюз" настоява за разпускане на събранието, докато крайната левица иска оставката на Макрон, но това остава малко вероятно.
Кой може да наследи Байру?
Вниманието се насочва към левицата, която излезе като най-голяма група от изборите през 2024 г. Лидерът на Социалистическата партия Оливие Фор с 66 депутати е сред потенциалните кандидати. Сред другите имена се споменават бившият премиер Бернар Казньов и ветеранът Пиер Московиси, настоящ шеф на Сметната палата.
Ако Макрон остане с центристките и дясно ориентирани съюзници, няколко министри са в играта. Министърът на отбраната Себастиан Лекорну е сред водещите кандидати. Възможности остават и министърът на труда и здравеопазването Катрин Вотрен, министърът на вътрешните работи Брюно Ретае и министърът на правосъдието Жералд Дарманин. С наближаващите президентски избори през 2027 г., обаче, постът на премиер под Макрон се възприема като политически „отровен“.
По-широки последици
Поражението на Байру отразява не само вътрешен застой, но има и европейски измерения. Неговата политика за фискална дисциплина, целяща дефицит под 3% от БВП до 2029 г., бе следена внимателно от пазарите. Разходите за заеми на Франция растат и се доближават до тези на Италия, като решение за кредитния рейтинг на Fitch се очаква на 12 септември. Макар повторение на кризата с дълга в еврозоната да е малко вероятно, плановете на Германия за повече заеми през 2026 г. могат да променят динамиката.
На европейско ниво нестабилността във Франция може да отслаби позицията на Макрон. Париж играе ключова роля в насърчаването на сътрудничество в областта на отбраната и индустриалната политика на ЕС, но политическата крехкост у дома може да ограничи възможностите му да изпълни ангажиментите си, включително обещанията за по-високи разходи за отбрана.
Ограничените възможности на Макрон
В страната Макрон губи популярност. Протести и стачки са планирани за средата на септември, като синдикатите заплашват с блокади. Вота в Националното събрание, при който 364 депутати гласуваха срещу Байру срещу 194 за него, показа колко изолиран е кабинетът.
Лидерите на опозицията вече обвиняват Макрон. Социалисти и комунисти твърдят, че той е отговорен за нестабилността, докато крайната левица заявява, че ако политиката не се промени, президентът сам трябва да си тръгне. Марин льо Пен настоява за нови избори, предупреждавайки, че Макрон не може да задържи центъра.
Някои наблюдатели смятат, че Макрон може да опита сделка с умерени социалисти, центристи или консерваторите от Републиканската партия за създаване на крехко малцинствено правителство. Но изборите за местна власт през 2026 г. и наближаващият край на президентския му мандат ограничават стимулите на опозицията да го спасява. Дори сред партийните редици единството се разпада, както се вижда от разделения вот на републиканците при вота на доверие за Байру.
Франция така остава пред перспективата за продължаващо политическо отдръпване, докато центърът се разпада, а крайните фракции се готвят да се възползват от хаоса. Макрон, малко вероятно да се оттегли, вероятно ще се насочи още повече към външната политика, където все още може да влияе върху Украйна, Близкия изток и ролята на Европа в глобалната сигурност. У дома обаче падането на кабинета разкрива страна, която се бори да се управлява сама - и президент, който изчерпва времето и съюзниците си.
