Даниел Митов
Фейсбук
След като Иран отправи публични предупреждения към България и заяви, че страните, които подпомагат американските операции, ще трябва да понесат последиците, естествената първа реакция на една суверенна държава трябваше да бъде официален дипломатически демарш.
Иранският посланик следваше да бъде извикан в Министерството на външните работи и от него да бъде поискано ясно обяснение дали думите на иранските официални представители са заплаха към България, към българските граждани или към обекти на територията на страната?
Това не е въпрос на излишна войнственост, а минимален стандарт за държавно достойнство.
Вместо това българският външен министър сам е потърсил иранския си колега и е започнал разговора, поне според българското съобщение, с уверения за „добрите отношения“, „взаимното доверие“ и желанието за развитие на двустранния диалог.
След това е уверил Техеран, че от България няма да се извършват преки военни действия и че решението не означава промяна в отношението ни към Иран.
Така подреден, разговорът създава впечатлението не на деескалация от позицията на суверенна държава, а на обяснителен режим след отправена заплаха.
В дипломацията редът на действията е част от самото послание. Когато една чужда държава първо предупреждава България за „последици“, а след това българският министър ѝ се обажда, за да я увери в добрите си намерения, Техеран получава сигнал, че неговият натиск е произвел резултат. България се оказва страната, която обяснява, успокоява и доказва, че не е враждебна, докато Иран продължава да настоява Народното събрание да преразгледа решението си.
Правилната дипломатическа последователност би била обратната.
1. Официален протест срещу всяко двусмислено внушение за ответни действия срещу България
2. Настояване Иран да гарантира, че не разглежда български граждани, институции и инфраструктура като възможна цел.
3. Едва след това разговор на политическо равнище за намаляване на напрежението и разясняване на българската позиция.
България е член на НАТО и има стратегическо партньорство със Съединените щати. Тя сама определя как изпълнява тези ангажименти в рамките на Конституцията и международното право.
Иран има право да изрази несъгласие, но няма право чрез заплашителни формулировки да претендира за вето върху решенията на българския парламент.
Особено неподходяща е формулировката, че решението „по никакъв начин не означава промяна в подхода на България към Иран“. Външната политика не е обещание към чужда държава, че независимо от поведението ѝ нашият подход няма да се променя. Подходът на България трябва да зависи именно от поведението на съответната държава. Включително от това дали тя отправя заплахи към нас.
Българската позиция в случая е проблемна, защото е формулирана така, че може да бъде възприета като страх.
Не разговорът с Иран е грешката. Грешката е, че преди този разговор България не защити публично правото си сама да взема решения. Не протестира официално срещу предупрежденията за последици. Не поиска гаранции за сигурността на българските граждани и обекти. А в собственото си съобщение МВнР премълча най-острата част от позицията на иранския министър.
Когато парламентът е взел решение, външният ни министър трябва да го обяснява и отстоява. Не да създава впечатление, че се извинява за него.
