64 години без иконата на XX век! Мерилин Монро от военния завод до богинята на Холивуд

Красота, слава, милиони почитатели и живот, за който мнозина мечтаят. Но зад най-разпознаваемата усмивка на Холивуд се крият самота, несигурност и болка. На 4 август се навършват 64 години от смъртта на Мерилин Монро - жената, която се превърна в най-голямата попкултурна икона на XX век. Макар официалното разследване да определя смъртта ѝ като вероятно самоубийство вследствие на свръхдоза сънотворни, около последните ѝ часове и до днес витаят десетки въпроси и конспиративни теории. Едно обаче е безспорно - малко личности са оставили толкова дълбока следа в киното, модата и популярната култура, колкото жената, родена като Норма Джийн, която светът завинаги ще помни като Мерилин Монро.

Детството на Мерилин Монро: момичето, което цял живот търси дом

Преди да се превърне в Мерилин Монро - най-разпознаваемата блондинка в историята на Холивуд, тя е Норма Джийн, момиче без сигурен дом, без присъстващ баща и с майка, която не е способна сама да се грижи за него. Ранните години на бъдещата звезда преминават между приемни семейства, роднини, семейни приятели и сиропиталище. Тази постоянна несигурност оставя следа, която нито славата, нито парите по-късно успяват да заличат.

Норма Джийн Мортенсън се ражда на 1 юни 1926 г. в Общата болница на Лос Анджелис. Тя е третото дете на Гладис Пърл Бейкър - жена, чийто собствен живот е белязан от бедност, несполучливи бракове, загуба на децата ѝ и сериозни психични проблеми. В акта за раждане като баща на момичето е записан вторият съпруг на Гладис - Мартин Едуард Мортенсен, чието име е изписано като „Мортенсън“. Двамата обаче са разделени още преди зачеването на детето и самоличността на биологичния баща на Норма Джийн десетилетия наред остава предмет на спорове.

Според самата Гладис бащата е Чарлз Стенли Гифърд - неин колега и ръководител във филмовата индустрия, с когото тя имала връзка. През 2022 г. авторите на документален филм обявиха, че ДНК сравнение с потомък на Гифърд подкрепя тази версия. Приживе обаче Мерилин никога не успява да изгради отношения с него. Тя израства без баща и с болезненото усещане, че е нежелано дете.

Две деца, за които Норма Джийн дълго не знае

Преди раждането на Норма Джийн майка ѝ вече има две деца от първия си брак с Джаспър Нютън Бейкър - син Робърт и дъщеря Бърнис. Бракът е тежък, а според биографичните сведения съпругът се отнася насилнически към Гладис. След развода тя получава попечителството над децата, но Джаспър Бейкър ги отвежда в Кентъки.

Така Гладис остава в Калифорния, разделена от първите си две деца. Норма Джийн расте, без да знае, че има брат и сестра. Научава за съществуването на Бърнис едва когато е на около 12 години, а двете се срещат лично години по-късно. Брат ѝ Робърт умира млад, преди между тях да може да се създаде истинска връзка. Бърнис впоследствие остава един от малкото кръвни роднини, с които Мерилин поддържа близки отношения.

Майка ѝ работи зад кулисите на Холивуд

Гладис Бейкър работи като монтажистка на филмова лента - обработва и реже негативи в студио. Тя живее в непосредствена близост до света на киното, който един ден ще превърне дъщеря ѝ в легенда. Но зад привидно романтичната връзка с Холивуд стои несигурно ежедневие. Доходите ѝ са ограничени, работата е натоварваща, а емоционалното ѝ състояние е нестабилно.

Малко след раждането на Норма Джийн, Гладис стига до извода, че не може едновременно да работи и сама да отглежда бебето. Само две седмици след появата му на бял свят тя го поверява на приемното семейство на Албърт Уейн и Айда Болендър в Хоторн, Калифорния. В началото Гладис също живее известно време при тях, а след това се връща в града заради работата си. Посещава дъщеря си през почивните дни и плаща за издръжката ѝ, надявайки се един ден да я прибере.

Следователно Норма Джийн не е изоставена напълно веднага след раждането си, както често се представя историята ѝ. Майка ѝ присъства в живота ѝ, но не може да ѝ осигури постоянния дом и сигурността, от които детето има нужда.

Първият дом - при семейство Болендър

Приемните родители на Норма Джийн са дълбоко религиозни и живеят скромно. В техния дом има и други деца, поверени временно на грижите им. Момичето израства в строга, консервативна среда, в която се посещава църква и се спазват ясни правила.

Това е сравнително спокоен период от ранното ѝ детство. Норма Джийн нарича приемните си родители „мама“ и „татко“, защото те са единственото семейство, което познава в ежедневието си. Гладис обаче настоява дъщеря ѝ да разбира коя е истинската ѝ майка. Между желанието на Болендър да запазят детето и стремежа на Гладис да си го върне възниква напрежение.

За малкото момиче тази неясна принадлежност се превръща в първия болезнен урок - хората, които чувства като свои родители, всъщност не са нейни, а истинската ѝ майка се появява и изчезва от живота ѝ.

Краткият живот с майка ѝ

През 1933 г., когато Норма Джийн е на седем години, Гладис купува малка къща в Холивуд и най-после прибира дъщеря си. За първи път двете заживяват заедно като семейство. За да покрива разходите, Гладис дава част от стаите под наем. В дома живеят и други хора, сред които семейство Аткинсън.

Периодът, в който Норма Джийн има собствена стая и живее с майка си, обаче се оказва кратък. Гладис постепенно започва да проявява все по-тежки признаци на психично заболяване. В началото на 1934 г. тя преживява сериозен срив. Диагностицирана е с параноидна шизофрения и след престой в лечебно заведение е настанена в държавната психиатрична болница „Метрополитън“.

През следващите години Гладис многократно влиза и излиза от психиатрични институции. Тя надживява дъщеря си с повече от две десетилетия, но никога не успява да се превърне в стабилната майчина фигура, от която Норма Джийн се нуждае. Контактите им са редки и непостоянни.

Наследственият страх

Психичните заболявания не са изолирано явление в семейството. Майката на Гладис - Дела Монро, също има тежки емоционални и психични проблеми и прекарва време в лечебни заведения. Тази семейна история по-късно поражда у Мерилин дълбок страх, че един ден може да последва съдбата на майка си и баба си.

Тя неведнъж се тревожи, че нестабилността е наследствена. С напредването на кариерата ѝ този страх се засилва от безсънието, тревожността, депресивните периоди и зависимостта ѝ от лекарства. Зад ослепителния образ на Мерилин Монро остава Норма Джийн - детето, което е виждало как майка му изчезва зад стените на психиатрична болница.

Дете под опеката на държавата

След хоспитализирането на Гладис Норма Джийн фактически остава без родител, който може да се грижи за нея. Макар майка ѝ да е жива, момичето става подопечно на държавата. За делата му започва да се грижи Грейс Маккий - близка приятелка на Гладис и жена, която работи във филмовата индустрия.

Грейс е запленена от Холивуд и особено от актрисата Джийн Харлоу. Тя насърчава Норма Джийн да се интересува от киното, да се облича красиво и да си представя, че някой ден може да стане звезда. Именно Грейс е сред първите хора, които казват на момичето, че е хубаво и че притежава нещо специално.

Но Грейс не може веднага да я приеме в дома си. Норма Джийн остава при семейство Аткинсън, а след това е местена между различни семейства и настойници. Тя никога не знае колко дълго ще остане на едно място и кога отново ще бъде изпратена другаде.

Разказите за преживяно насилие

По-късно Мерилин разказва пред биографи и журналисти, че като дете е била подлагана на сексуални посегателства. В различни нейни разкази се появяват различни подробности и самоличността на извършителите невинаги е посочвана еднозначно. Тези твърдения са представяни като свидетелства на самата Мерилин, а не като установени от независими източници факти.

Тя споделя, че след един от случаите се е опитала да разкаже на възрастен, но не е била разбрана или защитена. Преживяването затвърждава чувството ѝ, че е сама и че няма човек, към когото да се обърне. Биографичните сведения свързват част от тези разкази с периодите, прекарани в домовете на семейни приятели и настойници.

Сиропиталището

През септември 1935 г., когато е на девет години, Норма Джийн е настанена в сиропиталището в Лос Анджелис. Технически тя не е сираче - майка ѝ е жива, но е неспособна да се грижи за нея. За детето обаче разликата едва ли има значение. То отново е отделено от познатата среда и поставено сред множество други деца.

Институцията е смятана за добре организирана за времето си и някои нейни възпитаници я описват положително. Норма Джийн обаче преживява настаняването си като поредно изоставяне. Според разкази за живота ѝ тя плаче и моли да не бъде оставяна там.

В сиропиталището момичето започва още по-силно да мечтае за друг живот. Киното се превръща в убежище. Когато приемните семейства я изпращат да гледа филми, тя може да прекарва часове пред огромния екран. Там вижда свят, различен от нейния - красив, подреден и предвидим. По-късно обяснява, че именно тогава започва да мечтае да бъде актриса.

Грейс става неин настойник

През 1936 г. Грейс Маккий, вече омъжена за Ървин „Док“ Годард, става законен настойник на Норма Джийн. Момичето напуска сиропиталището през следващата година и се премества при семейство Годард.

И този дом обаче не се превръща в постоянно убежище. След кратък престой Норма Джийн отново е изпратена при други роднини и семейни приятели. В биографичните сведения се посочва и нейното твърдение, че Док Годард се е държал непристойно с нея. Следват още премествания - между домове в Лос Анджелис и Комптън, без възможност да пусне корени на едно място.

Най-близкото до истински дом

На около 12-годишна възраст Норма Джийн заживява при Ана Лоуър - леля на Грейс Годард. Именно там тя намира най-близкото до стабилен семеен дом, който познава през детството си. Ана е възрастна, религиозна и сърдечна жена, която се отнася към нея с внимание и нежност.

Мерилин по-късно си спомня за нея с обич и я нарича един от малкото хора, които действително са я карали да се чувства обичана. При Ана момичето посещава училище, пише за ученическия вестник и за първи път получава известно спокойствие.

Но и този период не продължава дълго. Здравето на Ана се влошава и тя вече не може да се грижи за тийнейджърката. Около 1941 г. Норма Джийн отново се връща при семейство Годард.

Така детството ѝ преминава без постоянен дом и без сигурността, че човекът, който я прегръща днес, ще бъде до нея и утре. Тя се научава да се приспособява, да наблюдава околните и да се превръща в онова, което те очакват от нея. Години по-късно тази способност ще ѝ помогне да създаде Мерилин Монро - ослепителния образ, в който милиони ще се влюбят.

Но зад него завинаги остава Норма Джийн - момичето, което не търси богатство или слава толкова силно, колкото търси семейство, любов и място, което най-после да нарече свой дом.

Брак на 16 години: спасение от сиропиталището, а не приказна любов

В началото на 1942 г. Норма Джийн отново е изправена пред опасността да изгуби дома си. Тя живее при законната си настойница Грейс Годард и съпруга ѝ Ървин, известен като Док. Компанията, за която Док работи, обаче решава да го премести в Западна Вирджиния.

Семейството не може просто да вземе Норма Джийн със себе си. Тя все още е непълнолетна и е под опеката на щата Калифорния. Ако не бъде намерено друго решение, момичето трябва отново да бъде настанено в сиропиталище или в поредното приемно семейство.

За Норма Джийн това означава връщане към най-големия страх от детството ѝ - отново да бъде оставена, преместена и поверена на непознати хора.

Решението, което възрастните около нея намират, днес изглежда трудно за разбиране: тя трябва да се омъжи. Бракът ще я превърне юридически във възрастна и ще ѝ позволи да избегне връщането под институционална грижа.

Подходящият кандидат е намерен съвсем близо - в съседния дом.

Кой е Джеймс Доуърти?

Джеймс Доуърти е съсед на семейство Годард и е с около пет години по-възрастен от Норма Джийн. Той е роден през 1921 г. и по онова време работи във фабрика. Познава момичето от квартала, но първоначално не гледа на нея като на бъдеща съпруга.

Според разказите му години по-късно Грейс Годард обсъжда с неговото семейство възможността двамата млади да започнат да се срещат. Така бракът се ражда не толкова от спонтанна романтична любов, колкото от необходимостта Норма Джийн да бъде спасена от поредното преместване.

Между тях все пак се създава привързаност. Джеймс е красив, самоуверен и сравнително стабилен млад мъж - всичко, което животът на Норма Джийн дотогава не е бил. За нея той олицетворява възможността най-сетне да има семейство, собствен дом и човек, който няма да я изостави.

Сватбата

Норма Джийн навършва 16 години на 1 юни 1942 г. Само 18 дни по-късно, на 19 юни, тя се омъжва за 21-годишния Джеймс Доуърти. Заради брака напуска гимназията и така образованието ѝ остава незавършено.

На сватбените фотографии тя изглежда усмихната и щастлива - тъмнокосо младо момиче, което все още почти не напомня за платиненорусата филмова звезда, която светът ще познава години по-късно.

За първи път в живота си Норма Джийн има законно семейство. Вече не е приемно дете, което може да бъде преместено с решение на настойници или социални служби. Тя е госпожа Доуърти - съпруга със собствен дом и привидно подредено бъдеще.

Но зад тази промяна стои една болезнена истина: на възраст, на която повечето момичета все още ходят на училище, Норма Джийн поема ролята на съпруга, за да не бъде върната в сиропиталището.

След сватбата младоженците водят сравнително обикновен живот. Норма Джийн се опитва да бъде традиционна домакиня - готви, поддържа дома и се грижи за съпруга си. Това е роля, която тя приема с желание, защото от малка мечтае за сигурността на нормалното семейство.

Двамата прекарват време заедно, ходят на плаж и се срещат с приятели.

В някои отношения този период е сред най-спокойните в живота ѝ. Няма филмови студиа, натрапчиви фотографи или очакванията на милиони почитатели. Има само едно младо семейство, което се опитва да намери мястото си в Америка по време на Втората световна война.

Самият Доуърти по-късно твърди, че бракът им е бил истински и щастлив, а не само предварително уговорено спасение за Норма Джийн. Според него двамата са се обичали и в началото тя не е мечтаела за слава.

Макар вече да е омъжена, Норма Джийн остава изключително млада. Тя няма образование, професия или собствен доход. Дълги години е зависела от решенията на възрастните около нея, а сега зависимостта просто се прехвърля към съпруга ѝ.

Тя се старае да отговори на представата за добра съпруга, но постепенно започва да усеща ограниченията на този живот. Норма Джийн е общителна, любопитна и привлича вниманието, където и да се появи. В същото време Джеймс очаква тя да остане в рамките на традиционното семейство.

Още тогава се появява противоречието, което ще я преследва през целия ѝ живот: тя копнее за дом и близост, но едновременно с това се страхува да не бъде заключена в живот, определен от някой друг.

Войната ги разделя

Втората световна война променя живота на младото семейство. Джеймс първоначално работи за военната индустрия, а по-късно постъпва в търговския флот. Службата му означава продължителни отсъствия и раздели.

През 1944 г. той е изпратен в Тихоокеанския регион и остава далеч от дома през по-голямата част от следващите две години. Норма Джийн се премества при неговите родители и трябва да започне работа, за да допринася за издръжката си.

Отново остава сама - този път не като изоставено дете, а като млада съпруга, чийто съпруг е на другия край на света. Тя пише писма на Джеймс и известно време се опитва да запази семейния им живот от разстояние. Но именно неговото отсъствие създава пространството, в което Норма Джийн за първи път започва да изгражда собствена самоличност.

Работата във военния завод

За да подпомогне военните усилия и да се издържа, Норма Джийн започва работа във фабриката Radioplane Company във Ван Найс, Калифорния. Предприятието произвежда безпилотни летателни апарати и други изделия за армията.

Тя изпълнява обикновена фабрична работа. Част от задълженията ѝ включват обработването и проверката на компоненти. Носи работен гащеризон, прибира косата си и все още няма нищо общо с внимателно създадения образ на бъдещата холивудска богиня.

Но именно там, сред машините и военната продукция, животът ѝ поема в неочаквана посока.

В края на 1944 г. фотографът Дейвид Коновър посещава фабриката. Той е изпратен да заснеме жени, работещи във военната индустрия, за фотографии, които да повишават бойния дух и да показват приноса им към войната.

Обективът му се спира върху младата Норма Джийн.

Тя е естествена пред камерата. Не изглежда скована, а сякаш инстинктивно разбира как да застане, как да се усмихне и как да привлече погледа. Коновър забелязва нещо, което дотогава никой не е успял да превърне във възможност - нейната фотогеничност.

За първи път непознат човек не я вижда като приемно дете, зависима съпруга или фабрична работничка. Вижда я като лице, което хората биха искали да гледат.

Първите снимки и новата увереност

Коновър започва да я снима и я насърчава да опита работа като модел. Първоначално фотосесиите са допълнително занимание, но Норма Джийн бързо открива, че пред камерата се чувства различно.

Фотографията ѝ дава нещо, което рядко е получавала в живота си - внимание, одобрение и усещане, че сама може да определя бъдещето си.

Тя започва да позира и за други фотографи. Постепенно работата като модел се превръща от случайна възможност в истинска амбиция. 

Норма Джийн вече не чака съпругът ѝ да се върне и да възстановят предишния си семеен живот. Тя започва да разбира, че притежава сила, която може да ѝ отвори врати - камерата я обича.

Промяната във външността

За да получава повече ангажименти, тя започва внимателно да променя външността си. Естествено кестенявата ѝ коса е изсветлена, а по-късно придобива характерния платиненорус оттенък. Тя се учи как да се гримира, как да позира и как да променя изражението си пред обектива.

Агенцията смята, че фигурата ѝ е по-подходяща за реклама и пинъп фотография, отколкото за висша мода. Скоро снимките ѝ започват да се появяват в реклами, каталози и списания. Пред камерата срамежливото и несигурно момиче изчезва. На негово място се появява усмихната, уверена млада жена, която знае как да създаде усещане за близост с човека зад обектива.

Това все още не е Мерилин Монро. Но Норма Джийн вече започва да изгражда образа, от който тя ще се роди.

Съпругът срещу кариерата

Когато Джеймс се връща, той открива, че съпругата му се е променила. Норма Джийн вече има работа, професионални планове и независимост. Тя не иска да се върне единствено към ролята на домакиня.

Джеймс не одобрява развитието на кариерата ѝ като модел. Според някои разкази той поставя избора директно - бракът или професионалният път. За Норма Джийн това е първият момент, в който трябва да реши дали отново да приспособи живота си към желанията на друг човек, или да рискува сигурността, за да последва собствените си стремежи.

Този избор вероятно е бил болезнен. Семейството е нещо, за което тя винаги е мечтала. Но същият брак, който на 16 години я спасява от сиропиталището, няколко години по-късно започва да се превръща в пречка пред живота, който вече вижда възможен.

През септември 1946 г. бракът им официално приключва с развод. По това време Норма Джийн вече е подписала първия си договор с филмово студио. Несъгласието на Доуърти с кариерата ѝ е сред основните причини за раздялата. Двамата нямат деца.

Краят на Норма Джийн Доуърти

Когато се омъжва, Норма Джийн е 16-годишно момиче, уплашено, че отново ще остане без дом. Когато се развежда четири години по-късно, тя вече е модел с амбиция да покори киното.

Бракът с Джеймс Доуърти ѝ дава временно убежище и първото усещане за семейна принадлежност. Но той също така ѝ показва, че сигурността може да има цена - отказ от собствените желания и зависимост от решенията на друг човек. Норма Джийн избира несигурността.

Напуска съпруга си, отказва се от подредения семеен живот и тръгва към свят, в който няма гаранции. Скоро ще промени името, косата, гласа и поведението си. От момичето, което се омъжва, за да не бъде върнато в сиропиталище, ще се роди жената, която целият свят ще познава като Мерилин Монро.

Раждането на Мерилин Монро: Как Норма Джийн се превръща в най-голямата звезда на Холивуд

След развода с Джеймс Доуърти през 1946 г. Норма Джийн вече няма намерение да се връща към предишния си живот. Решена е да опита късмета си в света на модата и киното. Само година и половина по-рано тя е била обикновена работничка във военен завод. Сега вече позира почти ежедневно пред фотообективите и все повече фотографи започват да я търсят.

След първата си среща с фотографа Дейвид Коновър през 1944 г. Норма Джийн осъзнава, че камерата е мястото, където се чувства най-уверена. През януари 1945 г. напуска фабриката, а през август същата година подписва договор с агенцията Blue Book Model Agency - една от най-влиятелните в модния бизнес.

Те веднага виждат потенциала на младата жена, но също така са убедени, че тя трябва да промени външността си. Норма Джийн е естествена брюнетка с къдрава коса, лунички и сравнително семпъл стил. За рекламния бизнес на 40-те години това не е достатъчно.

Започва цялостна трансформация. Косата ѝ постепенно е изсветлена до златисторусо, а впоследствие става почти платиненобяла. Луничките са прикривани с грим, веждите са оформени по нов начин, а фотографите започват да експериментират с осветлението и позите, които най-добре подчертават лицето ѝ.

Само за няколко месеца Норма Джийн се превръща в една от най-търсените рекламни модели в Калифорния. До края на 1945 г. тя вече е снимала за десетки каталози, реклами и списания, а лицето ѝ украсява над 30 корици.

Жената, която се учи сама да бъде звезда

За разлика от много бъдещи актриси, Норма Джийн няма театрално образование, няма влиятелно семейство и не познава хора от филмовите студиа. Всичко научава сама.

Тя внимателно изучава снимките си, наблюдава как работят успешните модели и непрекъснато експериментира с позите си. По-късно фотографите ще разказват, че още тогава е имала необикновена способност да променя изцяло изражението си само за части от секундата.

Норма Джийн съзнателно започва да изгражда собствен публичен образ. Усмивката става по-широка, погледът - по-мек, движенията - по-бавни и женствени. Това вече не е просто естествено поведение, а внимателно усъвършенствано изкуство.

Първата среща с Холивуд

Успехът като модел не остава незабелязан. През лятото на 1946 г. снимките ѝ попадат в ръцете на представители на филмовото студио 20th Century Fox.

Изпълнителният директор по подбор на актьори Бен Лайън кани 20-годишната Норма Джийн на пробни снимки. Тя няма почти никакъв актьорски опит, но камерата отново върши чудеса.

Лайън по-късно признава, че младата жена все още не е добра актриса. Но притежава нещо много по-трудно за обяснение - магнетично присъствие, което кара човек да не откъсва поглед от нея.

Студиото ѝ предлага първия шестмесечен договор. Заплатата е 125 долара седмично - далеч от милионите, които по-късно ще печели, но за Норма Джийн това е билет към мечтата.

Как се ражда името Мерилин Монро

Преди подписването на договора ръководството на студиото поставя условие - младата актриса трябва да получи ново сценично име. По онова време това е обичайна практика в Холивуд. Смятало се е, че по-звучното име е по-лесно за запомняне и продава по-добре звездите.

Именно Бен Лайън предлага първото име - Мерилин. То му напомня на популярната актриса от Бродуей Мерилин Милър, която по онова време е една от големите американски звезди.

За фамилията Норма Джийн избира Монро - моминското име на майка си, Гладис Монро Бейкър.

Така през лятото на 1946 г. официално се ражда Мерилин Монро. По-късно тя признава, че първоначално новото име ѝ звучи чуждо. Когато някой я нарича "Мерилин", тя дори не се обръща, защото все още не възприема това като собствената си самоличност.

Първите уроци по актьорско майсторство

Подписването на договора далеч не означава, че кариерата тръгва веднага нагоре. В продължение на месеци студиото буквално "изгражда" новата си актриса.

Мерилин посещава курсове по актьорско майсторство, дикция, танци, пеене и сценично поведение. Учителите работят върху гласа ѝ, походката, стойката и начина, по който трябва да се движи пред камера.

Дори усмивката ѝ е репетирана десетки пъти. Ръководителите на студиото вярват, че от красивото момиче може да бъде създадена истинска филмова звезда.

Промяната не е само външна

Малцина осъзнават колко голяма психологическа трансформация преживява младата жена. Норма Джийн винаги е била несигурна, болезнено чувствителна и изплашена от отхвърляне.

Мерилин Монро трябва да бъде точно обратното. Тя трябва да изглежда уверена. Да бъде съблазнителна. Да влиза в стаята така, че всички да я забележат. По-късно Мерилин признава, че постепенно започва да разделя двете си личности.

Норма Джийн е ранимото момиче. Мерилин е жената, която светът иска да вижда. Тази вътрешна раздвоеност ще я съпътства до края на живота ѝ.

Първото разочарование

Макар да има договор с едно от най-големите филмови студиа, ролите така и не идват. След шест месеца 20th Century Fox решава да не подновява договора ѝ.

Причините са няколко. Студиото смята, че все още не е достатъчно добра актриса. Освен това продуцентите не вярват, че притежава необходимата харизма за големия екран. За повечето хора това би означавало край на мечтата. За Норма Джийн това е поредното изпитание.

След детството без родители, сиропиталището и ранния развод отказът на Холивуд изглежда просто още една пречка. Тя отказва да се предаде. Продължава да работи като модел, снима се почти всеки ден, посещава нови курсове по актьорско майсторство и сама търси продуценти. Именно тази упоритост скоро ще промени живота ѝ завинаги.

Срещата, която преобръща всичко

През 1948 г. Мерилин подписва кратък договор с Columbia Pictures. Получава малка роля във филма Ladies of the Chorus. Филмът няма голям успех, но всички вече започват да говорят за младата русокоса актриса. Сред хората, които забелязват потенциала ѝ, е и един от най-влиятелните холивудски агенти - Джони Хайд. Той не просто започва да представлява Мерилин.

Започва да вярва в нея повече, отколкото самата тя вярва в себе си. Хайд урежда срещите ѝ с най-големите продуценти, осигурява ѝ нови пробни снимки и я насърчава непрекъснато да се усъвършенства. Само две години след първия отказ 20th Century Fox отново я кани. Този път вече никой не се съмнява, че пред тях стои бъдеща звезда. Истинският възход на Мерилин Монро тепърва започва.

Големият пробив: Как Мерилин Монро покорява Холивуд

В края на 40-те години Мерилин Монро вече има ново име, изрусена коса и безспорно присъствие пред камерата. Това, което все още няма, е истинска кариера. Договорите ѝ с големите студиа са кратки, ролите - незначителни, а бъдещето ѝ остава несигурно.

Зад бляскавия образ, който постепенно започва да изгражда, стои млада жена без постоянна работа и стабилни доходи. Тя продължава да позира като модел, явява се на прослушвания и приема малки ангажименти, докато чака ролята, която най-после ще накара Холивуд да я забележи.

Първите филми - секунди на екрана

След като 20th Century Fox не подновява първия ѝ договор, Мерилин получава незначителни роли във филмите „Опасни години“ и „Скъда Ху! Скъда Хей!“. Появата ѝ в тях е толкова кратка, че името ѝ почти не привлича внимание.

През 1948 г. Columbia Pictures ѝ предлага нов договор. Студиото вижда в нея потенциал за музикални продукции и я включва във филма „Дамите от хора“. Това е първата ѝ по-съществена роля. Мерилин играе Пеги Мартин - млада танцьорка и певица, която се влюбва в заможен мъж.

Във филма тя изпълнява и музикални номера. Макар продукцията да не постига голям успех, зрителите получават първата по-ясна представа за качествата ѝ - естествен чар, чувственост и способност да привлича камерата.

Въпреки това Columbia също не подновява договора ѝ. Мерилин отново остава без студио и без гаранция, че мечтата ѝ някога ще се сбъдне.

Джони Хайд - човекът, който вярва в нея

В този труден период в живота ѝ се появява Джони Хайд - един от влиятелните холивудски агенти в агенцията William Morris. Той е значително по-възрастен от Мерилин, тежко болен и вече утвърден в средите на американското кино.

Хайд е сред първите влиятелни хора в Холивуд, които не виждат в нея само красиво лице. Той е убеден, че тя може да стане голяма звезда, и започва активно да изгражда кариерата ѝ.

Урежда ѝ срещи с продуценти, помага ѝ да получава прослушвания и настоява студиата да ѝ дадат шанс. Между двамата се създават и лични отношения. Според разкази на близки до тях Хайд дори предлага брак, но Мерилин отказва.

Тя е привързана към него и оценява подкрепата му, но не иска да се омъжи без любов. За жена, която от детството си търси сигурност, решението е показателно - този път тя отказва да използва брака като средство за спасение.

Джони Хайд умира през декември 1950 г. едва на 55 години. Смъртта му е тежък удар за Мерилин. Тя губи не само влиятелен покровител, но и човек, който е вярвал в нея в момент, когато почти никой друг не го е правил.

Малките роли, които променят всичко

Благодарение на Хайд през 1950 г. Мерилин получава малки, но запомнящи се роли в два значими филма. Първият е криминалната драма на режисьора Джон Хюстън „Асфалтовата джунгла“. Тя играе Анджела - младата любовница на възрастен адвокат, замесен в престъпление. Ролята е кратка, но присъствието ѝ се забелязва от критиците.

Мерилин вече не е просто красиво момиче, което преминава през кадъра. В образа ѝ има уязвимост, невинност и чувственост, които предизвикват интерес.

Същата година се появява и във „Всичко за Ева“ - филм с Бет Дейвис, който впоследствие се превръща в една от класиките на американското кино. Мерилин играе младата актриса Клаудия Касуел, представена като възпитаничка на престижна школа за драматично изкуство.

И този образ е малък, но запомнящ се. Репликите ѝ, комедийният усет и контрастът между привидната наивност и самоуверената женственост показват какъв тип екранно присъствие притежава. След тези два филма Холивуд най-после започва да говори за нея.

Новият договор с 20th Century Fox

Успешните малки роли убеждават 20th Century Fox да ѝ даде втори шанс. През 1950 г. студиото сключва с нея нов многогодишен договор. Това е решаващ момент. Само няколко години по-рано същата компания се е отказала от нея. Сега вече ръководителите ѝ виждат потенциал за звезда.

Но студийната система има строги правила. Мерилин трябва да приема ролите, които ѝ се предлагат, да се явява на рекламни събития и да поддържа образа, създаден за нея. Заплащането ѝ е предварително определено и остава сравнително скромно, независимо от успеха на филмите.

Студиото започва да я представя като съблазнителната руса красавица - образ, който ще ѝ донесе световна известност, но скоро ще се превърне и в капан.

Усърдната ученичка зад образа на наивната блондинка

Публиката постепенно започва да възприема Мерилин като естествено лекомислена и безгрижна жена. В действителност тя работи упорито, за да усъвършенства актьорските си умения. Посещава уроци по дикция, танци и пеене. Работи с драматични педагози, анализира сценариите и многократно репетира репликите си. Чете литература, интересува се от изкуство и се опитва да преодолее липсата на системно образование.

На снимачната площадка обаче често изпитва силна тревожност. Страхът, че ще бъде отхвърлена или унижена, я кара многократно да повтаря сцените. Понякога забравя реплики, закъснява или настоява за нови дубли.

Това поведение постепенно създава репутацията ѝ на трудна актриса. Малцина от колегите ѝ разбират, че зад него стои не високомерие, а почти парализираща несигурност.

Първите главни роли

През 1951 и 1952 г. Мерилин участва в поредица от филми, сред които „Любовно гнездо“, „Нека го направим законно“, „Сблъсък през нощта“ и „Не си прави труда да чукаш“. Особено важен е последният, в който тя играе психически нестабилна млада жена, наета да гледа дете в хотел. Ролята е по-мрачна и драматична от обичайните образи, които студиото ѝ предлага.

Героинята ѝ е ранима, самотна и на ръба на нервен срив. В изпълнението личат черти, които напомнят за собствените страхове на Мерилин и за семейната история на психични заболявания.

Филмът не се превръща в голям хит, но доказва, че тя има амбицията да бъде нещо повече от красива украса в кадъра.

Скандалът с голите фотографии

Точно когато кариерата ѝ започва да набира скорост, Мерилин е изправена пред скандал, който може да унищожи всичко. През 1952 г. става известно, че няколко години по-рано тя е позирала гола за фотографа Том Кели. Снимките са направени през 1949 г., когато Мерилин все още е бедна, почти неизвестна и има нужда от пари, за да плати сметките си.

По онова време тя получава около 50 долара за фотосесията и подписва документите с друго име. По-късно една от снимките е използвана в календар и започва да се разпространява в огромен тираж.

Когато журналистите свързват жената от календара с изгряващата актриса, ръководството на 20th Century Fox се страхува от обществен скандал. В консервативна Америка от началото на 50-те години подобно разкритие може да сложи край на кариерата на всяка актриса.

Мерилин обаче отказва да лъже. Тя признава, че е позирала гола, защото по онова време не е имала пари и е трябвало да плаща наема си. Не се оправдава с измама, не обвинява фотографа и не се опитва да прехвърли отговорността.

Тази откровеност променя посоката на скандала. Вместо да я осъди, голяма част от публиката проявява съчувствие към бедното момиче, което е направило необходимото, за да оцелее.

Историята не унищожава Мерилин Монро. Напротив - прави я още по-известна.

От скандала се ражда легенда

Реакцията на Мерилин е различна от внимателно режисираните обяснения, които Холивуд обикновено предлага. Тя звучи човешки и уязвимо.

Обществото вижда зад секссимвола жена, която е познавала бедността и несигурността. Това я прави по-близка до обикновените хора. Мъжете я желаят, а много жени започват да ѝ съчувстват, вместо да я възприемат само като заплаха.

Няколко години по-късно Хю Хефнър купува правата за използване на една от тези фотографии и я публикува в първия брой на списание Playboy. Мерилин се появява на корицата и като първата „любимка на месеца“, без да е позирала специално за изданието и без двамата с Хефнър да са се срещали. Това допълнително свързва образа ѝ със сексуалната революция, макар самата тя да не контролира използването на снимките.

„Ниагара“ - опасната Мерилин

През 1953 г. Мерилин получава първата си голяма роля във филма „Ниагара“. Тя играе Роуз Лумис - красива и манипулативна жена, която планира убийството на съпруга си. Тук Мерилин вече не е комична блондинка или безпомощна красавица. Тя е фатална жена - съблазнителна, опасна и морално двусмислена.

Филмът използва пълноценно физическото ѝ присъствие. Една от най-обсъжданите сцени показва продължителната ѝ походка по улицата, заснета отзад. Рекламната кампания подчертава фигурата ѝ и я представя като природна сила, сравнима с водопада Ниагара.

Филмът постига търговски успех. След него вече няма съмнение, че Мерилин Монро може да привлече публика в киносалоните.

„Джентълмените предпочитат блондинки“

Същата година излиза мюзикълът „Джентълмените предпочитат блондинки“, в който Мерилин си партнира с Джейн Ръсел. Тя играе Лорелей Лий - певица, която открито обича диамантите и търси богат съпруг. На пръв поглед героинята е типичната наивна блондинка. Мерилин обаче ѝ придава остроумие и самосъзнание. Лорелей разбира какво очакват мъжете от нея и използва тези очаквания в своя полза.

Именно в този филм Мерилин изпълнява „Diamonds Are a Girl’s Best Friend“ - музикалния номер с розовата рокля и блестящите бижута, който се превръща в един от най-разпознаваемите моменти в историята на киното.

Сцената ще бъде пресъздавана и цитирана десетилетия наред от изпълнители, актриси и модни дизайнери. Тя окончателно утвърждава визуалния образ на Мерилин Монро - платиненоруса коса, червени устни, диаманти и съвършено контролирана чувственост.

Приятелството с Джейн Ръсел

Въпреки че Джейн Ръсел е по-утвърдената звезда и получава значително по-високо възнаграждение, между двете актриси не се развива публично съперничество. Ръсел подкрепя Мерилин по време на снимките и проявява разбиране към несигурността ѝ. Тя забелязва, че зад закъсненията и трудностите при снимане стои силен страх от провал.

При промоцията на филма двете поставят отпечатъците си пред Китайския театър „Грауман“ в Холивуд. Събитието е символично - Мерилин вече е официално призната за една от големите звезди на студийната система.

Но разликата между славата и заплащането ѝ показва колко малко контрол има тя върху собствената си кариера.

„Как да се омъжиш за милионер“

До края на 1953 г. излиза и „Как да се омъжиш за милионер“, в който Мерилин играе редом с Бети Грейбъл и Лорън Бакол.

Трите героини са модели, които наемат скъп апартамент и планират да си намерят богати съпрузи. Мерилин играе Пола - млада жена с лошо зрение, която отказва да носи очилата си, защото се страхува, че няма да изглежда привлекателна. Ролята затвърждава комедийния ѝ талант. Тя умее да съчетава сексуалност с детска невинност и да превръща собствената си красота в източник на хумор.

Филмът е сред първите, заснети в новия широкоекранен формат CinemaScope, и се превръща в голям касов успех. В рамките само на една година Мерилин участва в три хитови продукции. Тя вече не е обещаваща млада актриса. Тя е международна знаменитост.

Най-известната жена и една от най-нископлатените звезди

Успехът обаче разкрива дълбоко несправедливото ѝ положение. Мерилин носи огромни приходи на 20th Century Fox, но продължава да получава възнаграждение според стария си договор. Други актьори, включително партньори с по-малка популярност, печелят многократно повече.

Студиото притежава правото да определя ролите ѝ. Ако тя откаже, договорът ѝ може да бъде временно прекратен, без да получава заплата. Няма право свободно да работи за други компании и почти не участва в решенията за филмите си. Освен това ѝ предлагат все един и същ тип персонажи - красиви, съблазнителни и неособено интелигентни блондинки. Образът, който я прави известна, започва да я задушава.

Секссимволът, който иска да бъде актриса

До края на 1953 г. Мерилин Монро е обявена за една от най-големите звезди на годината. Снимките ѝ са навсякъде - по корици, плакати, календари и реклами. Войници държат нейни фотографии, журналистите следят всяка нейна поява, а студиото използва личния ѝ живот за реклама.

Светът вижда жена, която сякаш е получила всичко - красота, успех, богатство и всеобщо обожание. Самата Мерилин обаче усеща, че хората са влюбени не в нея, а в образа, който е създала.

Тя иска да играе сложни, драматични роли. Иска да бъде приемана сериозно и да има право сама да избира сценариите си. Но за ръководителите на студиото тя е преди всичко доходоносен секссимвол.

Така в момента на най-големия си триумф Мерилин започва първата си истинска битка с Холивуд. Норма Джийн цял живот се е страхувала, че никой няма да я поиска. Мерилин Монро вече е желана от целия свят. Но никой все още не я пита коя иска да бъде.

Джо Ди Маджо, бялата рокля и бунтът срещу Холивуд

В началото на 50-те години Мерилин Монро вече е навсякъде. Лицето ѝ е по кориците на списанията, филмите ѝ пълнят киносалоните, а образът ѝ се превръща в символ на новата американска чувственост. Тъкмо тогава в живота ѝ влиза един от най-обичаните спортисти в Съединените щати - бейзболната легенда Джо Ди Маджо.

Тяхната връзка изглежда като среща между две национални икони. Той е мълчалив, дисциплиниран и сдържан. Тя е ослепителна, ранима и все по-известна. От самото начало между тях има силно привличане, но и напрежение, което по-късно ще се окаже непреодолимо.

Джо Ди Маджо научава за Мерилин от нейни фотографии. По това време вече се е оттеглил от професионалния бейзбол и е истинска американска легенда. В продължение на години е бил сред най-големите звезди на „Ню Йорк Янкис“, а името му е свързано с успех, дисциплина и национална гордост.

Общ познат организира срещата им през 1952 г. Мерилин първоначално се колебае. Тя очаква типичния самоуверен спортист, но Ди Маджо я изненадва със своята обраност и тиха увереност.

Тъкмо тази негова стабилност я привлича. След хаотичното детство и несигурните години в Холивуд Джо изглежда като човек, който може да ѝ даде спокойствие, защита и дом.

За него Мерилин е едновременно завладяваща и трудна за разбиране. Той е привлечен от красотата ѝ, но постепенно започва да изпитва неудобство от публичния образ, който е неразделна част от кариерата ѝ.

Двамата започват връзка, която почти веднага привлича вниманието на медиите. Папараците ги следват, журналистите пишат за всяка тяхна поява, а публиката възприема двойката като съюз между кралицата на Холивуд и героя на американския спорт.

Зад романтичните снимки обаче се крият дълбоки различия. Ди Маджо е възпитан в консервативна среда и си представя брака по традиционен начин. Той иска съпруга, която да бъде близо до него и да стои далеч от прекомерното обществено внимание.

Мерилин, от своя страна, е в решаващ момент от кариерата си. Тя не просто играе роли - целият ѝ публичен образ е изграден върху чувствеността, красотата и вниманието на милиони хора.

Джо се влюбва в Мерилин, но трудно приема онова, което Мерилин Монро означава за света.

На 14 януари 1954 г. двамата се женят в кметството на Сан Франциско. Церемонията е кратка и гражданска, но интересът към нея е огромен. За Мерилин това е втори брак. Този път тя не е уплашено 16-годишно момиче, което търси спасение от сиропиталището. Тя е една от най-известните жени в света и избира мъж, в когото вижда възможност за сигурност и истинско семейство.

Двамата заминават за Япония, където Ди Маджо има ангажименти, свързани с бейзбола. Пътуването трябва да бъде своеобразен меден месец, но почти веднага кариерата на Мерилин отново застава между тях.

Корея и хиляди американски войници

Докато е в Япония, Мерилин получава покана да посети американските войници, разположени в Корея. Корейската война е приключила само месеци по-рано, а хиляди военнослужещи все още са далеч от домовете си.

Тя приема без колебание. В продължение на няколко дни изнася концерти пред огромни военни публики. Облечена в блестяща рокля, тя пее, шегува се и общува с войниците. Десетки хиляди мъже я посрещат с възторг.

По-късно Мерилин споделя, че именно там за първи път истински е разбрала колко е известна. За нея преживяването е опияняващо. Публиката я приема с неподправена обич и ентусиазъм. За Джо Ди Маджо обаче масовото обожание към съпругата му е трудно за понасяне.

Още по време на медения им месец става ясно, че славата ѝ няма да остане извън брака.

Ди Маджо не обича Холивуд. Той не харесва студийните партита, рекламните кампании и начина, по който киноиндустрията превръща личния живот на звездите в стока. От една страна, това може да изглежда като желание да предпази Мерилин. Тя действително е обградена от хора, които печелят от образа ѝ и често не се интересуват от емоционалното ѝ състояние.

От друга страна, желанието му да я защитава постепенно се превръща в стремеж да контролира поведението и кариерата ѝ. Той не одобрява открито сексуализираните фотографии, сценичните костюми и публичните прояви, които студиото организира. Особено тежко приема факта, че тълпи от непознати мъже възприемат съпругата му като обект на желание.

Мерилин обаче не може просто да се откаже от кариерата си. Тя е работила години наред, за да стигне до този момент, и дълбоко в себе си вярва, че актьорството е единственото нещо, което действително принадлежи на нея.

„Река без връщане“

През 1954 г. излиза филмът „Река без връщане“, в който Мерилин си партнира с Робърт Мичъм. Продукцията е приключенски уестърн, а ролята ѝ отново използва най-вече красотата и музикалните ѝ способности.

Филмът е търговски успешен, но Мерилин не е доволна. Тя смята, че студиото продължава да я поставя в еднотипни образи, които не ѝ дават възможност да покаже драматичните си способности.

Този конфликт с 20th Century Fox се задълбочава. Колкото по-известна става, толкова по-ясно вижда колко малко власт има върху собствения си професионален живот.

„Няма бизнес като шоубизнеса“

Следващият филм е музикалната продукция „Няма бизнес като шоубизнеса“. Мерилин първоначално не желае да участва. Сценарият не я впечатлява, а ролята отново е изградена около образа на съблазнителна изпълнителка.

Студиото обаче настоява и използва договора ѝ, за да я принуди да приеме.

По време на снимките тя е все по-недоволна и усеща, че успехът ѝ не ѝ носи свобода, а я прави още по-зависима от решенията на продуцентите.

Филмът не се превръща в очаквания голям хит. За Мерилин това е още едно доказателство, че студиото не разбира нито амбициите ѝ, нито истинския ѝ потенциал.

„Проклетата седма година“

През същата година тя започва работа по филма, който ще създаде най-разпознаваемия образ в кариерата ѝ - „Проклетата седма година“ на режисьора Били Уайлдър. В комедията Мерилин играе красива млада жена, чието име така и не се споменава. Тя е просто „Момичето“ - съседката, която се превръща във фантазия на женен мъж, останал сам в Ню Йорк през лятото.

Ролята е пример за парадокса на нейния образ. Героинята е обект на мъжкото желание, но Мерилин я изпълнява с невинност, естественост и комедиен талант. Тя не изглежда пресметлива или опасна. Напротив - сякаш не осъзнава напълно ефекта, който предизвиква.

Именно тази комбинация между чувственост и уязвимост я прави толкова завладяваща.

Нощта над решетката на метрото и емблематичната повдигната рокля

На 15 септември 1954 г. в Ню Йорк се снима сцената, която ще се превърне в един от най-прочутите кадри на XX век.

Мерилин стои върху решетка на метрото, когато преминаващият отдолу влак повдига бялата ѝ плисирана рокля. Тя се усмихва и се опитва да придържа полата, докато въздушната струя отново и отново я вдига.

Снимките са организирани късно вечерта пред огромна публика. На мястото се събират фотографи, журналисти и хиляди любопитни зрители. Всеки нов дубъл е посрещан с викове и аплодисменти.

Сцената е замислена и като мащабно рекламно събитие. Студиото отлично разбира, че фотографиите на Мерилин в бялата рокля ще обиколят света. Джо Ди Маджо присъства и наблюдава случващото се. За него гледката е унизителна. Тълпата крещи, фотографите снимат, а роклята на съпругата му се вдига пред очите на хиляди хора.

Това, което за Холивуд е съвършена реклама, за него е публично посегателство върху брака им.

Скандалът след снимките

След заснемането на сцената напрежението между двамата избухва. Разказите за случилото се след това се различават, но множество биографи и свидетелства описват тежък конфликт между съпрузите.

В биографиите на Мерилин се съдържат твърдения, че Ди Маджо е проявявал силна ревност и физическа агресия. Тези сведения не са 100% доказани, но е ясно, че отношенията им вече са дълбоко разрушени. Мерилин се оказва в позната ситуация - човекът, от когото очаква любов и сигурност, иска тя да се откаже от част от себе си.

Само девет месеца след сватбата тя взема решение да прекрати брака.

През октомври 1954 г. Мерилин подава молба за развод. Пред журналистите заявява, че причината е „несъвместимост на професионалните кариери“.

По време на пресконференцията изглежда разстроена. Обградена от камери и репортери, тя се опитва да обясни края на брака си, докато едва сдържа сълзите си. Разводът е официално финализиран през 1955 г.

Бракът им продължава по-малко от година, но връзката между Мерилин и Джо не приключва напълно. В следващите години двамата периодично поддържат контакт. Ди Маджо остава човекът, към когото тя се обръща в някои от най-тежките си моменти.

Любовта им не успява да оцелее като брак, но привързаността между тях се запазва дълго след раздялата.

Мерилин казва „не“ на студиото

Почти едновременно с разпадането на брака Мерилин влиза в открит конфликт с 20th Century Fox.

Студиото продължава да ѝ предлага роли на красиви, наивни и съблазнителни блондинки. След огромните успехи на филмите ѝ тя очаква по-добро възнаграждение, право да одобрява сценариите и възможност да играе по-сложни персонажи. Вместо това получава предложение за поредната еднотипна роля. Мерилин отказва. За студийната система това е акт на неподчинение. Договорът ѝ е временно прекратен, а ръководството очаква тя бързо да се върне и да приеме условията му. Но Мерилин прави нещо, което почти никой не очаква. Тя напуска Холивуд.

Бягството в Ню Йорк

В края на 1954 г. Мерилин се премества в Ню Йорк. Там се опитва да започне нов живот далеч от образа, наложен ѝ от студиото.

Градът ѝ предлага различна културна среда - театър, литература, джаз, интелектуални разговори и хора, които не я възприемат единствено като филмова красавица.

Тя започва да прекарва време с фотографа Милтън Грийн и съпругата му Ейми. Милтън вече е създал някои от най-впечатляващите ѝ портрети и я насърчава да повярва, че може сама да контролира кариерата си.

Именно с него Мерилин подготвя най-смелия си професионален ход.

Marilyn Monroe Productions

В началото на 1955 г. Мерилин и Милтън Грийн обявяват създаването на собствена компания - Marilyn Monroe Productions. Новината предизвиква насмешка в част от Холивуд. Мнозина не вярват, че жена, представяна години наред като наивна блондинка, може да бъде продуцент и да преговаря с голямо студио. Но компанията има ясна цел: Мерилин иска право да избира филмите си, режисьорите и ролите си. Иска по-добро възнаграждение и уважение като актриса.

Това не е просто финансов спор. Това е битка за самоличност. За първи път тя публично отказва да бъде продукт, притежаван и управляван от други хора.

В Ню Йорк Мерилин започва да посещава Актърс студио - една от най-престижните школи за актьорско майсторство в Съединените щати. Там работи с Лий Страсбърг и се запознава с метода, който изисква актьорът да използва собствените си спомени и емоции, за да изгради образа.

За Мерилин това е едновременно вдъхновяващо и болезнено. Миналото ѝ е изпълнено с изоставяне, страх и несигурност. Сега тя трябва съзнателно да се връща към тези преживявания и да ги превръща в актьорска сила.

Страсбърг вижда в нея истински драматичен потенциал. Тя се отнася сериозно към занятията, наблюдава другите актьори и се стреми да се освободи от навиците, създадени от студийната система. За първи път е в среда, в която не я оценяват единствено според външността ѝ.

Подигравките се превръщат в победа

Докато Мерилин е в Ню Йорк, 20th Century Fox постепенно разбира колко много губи без нея. Филмите ѝ продължават да носят приходи, публиката се интересува от всяка новина около нея, а създаването на собствена компания привлича още по-голямо медийно внимание.

След продължителни преговори студиото отстъпва. Мерилин получава нов договор с по-високо възнаграждение, правото да одобрява режисьори и възможността да работи и по проекти на собствената си компания. Условията са далеч по-добри от всичко, което е имала дотогава. Това е забележителна победа за актриса в епоха, когато големите студиа почти изцяло контролират кариерите на звездите.

Жената, която Холивуд представя като глуповата блондинка, успява да надхитри една от най-могъщите компании във филмовата индустрия.

От обект на желание до жена със собствен глас

За по-малко от две години Мерилин преживява огромен професионален успех, кратък и бурен брак, публичен развод и открита война със студиото.

Сцената с бялата рокля я превръща във вечна икона. Но същият момент ускорява разпадането на отношенията ѝ с Джо Ди Маджо и показва цената на образа, който Холивуд е създал за нея. Милиони хора виждат усмихнатата жена над решетката на метрото. Малцина виждат жената след края на снимките - уморена от чуждите очаквания, разкъсвана между желанието да бъде обичана и нуждата сама да определя живота си.

Тъкмо в този момент Мерилин Монро доказва, че не е просто красиво лице върху плакат.Тя вече е жена, готова да се изправи срещу Холивуд и да поиска не само слава, а уважение.

Артър Милър, „Автобусна спирка“ и мечтата на Мерилин да стане майка

След победата си над 20th Century Fox Мерилин Монро навлиза в нов етап от живота си. Тя вече не е само най-желаната жена в Холивуд. За първи път получава реална възможност да избира ролите си, да настоява за по-сериозни образи и да бъде приемана като актриса, а не единствено като секссимвол.

Именно тогава връзката ѝ с драматурга Артър Милър става централна част от живота ѝ. Мерилин се запознава с Милър още в началото на 50-те години. По това време той вече е един от най-уважаваните американски драматурзи и автор на пиеси като „Смъртта на търговския пътник“ и „Всички мои синове“.

Той е интелектуалец, сериозен, сдържан и напълно различен от мъжете, с които Мерилин дотогава е била свързвана публично.

За нея Милър представлява свят, към който винаги се е стремяла - свят на литература, идеи, театър и културно признание. Мерилин цял живот носи болезненото усещане, че околните я смятат за красива, но не и за умна. В Милър тя вижда човек, който може да я разбере отвъд външността ѝ.

За него тя е далеч по-сложна от публичния си образ. Милър е привлечен от нейната уязвимост, любознателност и емоционална интензивност.

Отношенията им се задълбочават през 1955 и 1956 г., когато Мерилин живее в Ню Йорк и се опитва да изгради нова самоличност извън холивудската фабрика за звезди.

Връзката им предизвиква огромен медиен интерес. Мерилин е най-известната актриса в света. Милър е признат драматург, но и фигура, наблюдавана от американските власти заради предполагаеми леви политически връзки.

През 1956 г. той е призован пред Комисията за разследване на антиамериканска дейност. От него се очаква да назове хора, с които е участвал в политически и литературни кръгове. Милър отказва да посочи имена. Мерилин е съветвана да се дистанцира от него. В разгара на Студената война подобна връзка може да навреди сериозно на кариерата ѝ.

Тя обаче отказва. Публично застава до Милър и поема риска да бъде свързана с човек, който е под подозрение от властите. Това е един от моментите, в които Мерилин показва лична смелост, рядко вписвана в повърхностния образ на наивната блондинка.

На 29 юни 1956 г. двамата сключват граждански брак в Ню Йорк. Няколко дни по-късно се провежда и еврейска церемония. За да се омъжи за Милър, Мерилин приема юдаизма. Решението ѝ не е само формален жест. Тя проявява интерес към традицията и иска да стане част от неговото семейство.

Това е третият ѝ брак. Този път тя вярва, че е намерила не просто съпруг, а духовен партньор - човек, който ще я възприема като равна и ще ѝ помогне да се освободи от ограниченията на собствения ѝ публичен образ.

Медиите наричат съюза им „брак между ума и тялото“ - определение, което разкрива предразсъдъците към Мерилин. В тази формула Милър е „умът“, а тя отново е сведена до външността си.

„Автобусна спирка“ - доказателството, че може да играе

През 1956 г. излиза „Автобусна спирка“ - първият филм, заснет след новия ѝ договор с 20th Century Fox. Мерилин играе Шери - певица в провинциален бар, която мечтае за по-добър живот, но се оказва преследвана от млад и неопитен каубой, убеден, че трябва да се ожени за нея.

Ролята е различна от всичко, което студиото дотогава ѝ е давало. Шери не е бляскава холивудска красавица. Тя е уморена, бедна и уязвима жена със собствени мечти и страхове.

Мерилин настоява героинята да не изглежда съвършена. Използва по-груб грим, учи специфичен акцент и изгражда образ, който не разчита единствено на физическата ѝ привлекателност.

Изпълнението ѝ получава висока оценка от критиците. Мнозина за първи път признават, че тя притежава истински драматичен талант. „Автобусна спирка“ се превръща в доказателството, което тя толкова дълго е търсила - че може да бъде нещо повече от образа на красивата блондинка.

„Принцът и танцьорката“

Следващият голям проект е „Принцът и танцьорката“ - първият филм, реализиран чрез Marilyn Monroe Productions. В него Мерилин си партнира с Лорънс Оливие, една от най-големите британски театрални и филмови звезди. Той е и режисьор на продукцията.

На хартия проектът изглежда като съюз между две различни традиции - холивудската звезда и британския класически актьор. На снимачната площадка обаче отношенията им са напрегнати.

Оливие е дисциплиниран, точен и привикнал към по-традиционен начин на работа. Мерилин използва методите, които изучава с Лий Страсбърг, и често търси емоционална мотивация за всяка сцена. Тя закъснява, изпитва трудности с репликите и настоява за многобройни повторения.

За Оливие това е непрофесионализъм. За Мерилин неговото отношение изглежда снизходително и унизително.

Напрежението засилва тревожността ѝ. Колкото повече се страхува, че няма да се справи, толкова по-трудно работи.

Въпреки конфликтите филмът показва нейния изключителен комедиен чар. Мерилин успява да бъде едновременно елегантна, забавна и емоционално достъпна. Продукцията не се превръща в огромен американски хит, но представянето ѝ получава признание и международна награда.

Бракът започва да се пропуква

В първите месеци от брака Мерилин вярва, че най-сетне е намерила сигурност. Тя идеализира Милър. Вижда в него не само съпруг, но и човек, който може да ѝ даде интелектуалното признание, от което винаги е имала нужда. Но тази идеализация постепенно се сблъсква с реалността.

По време на снимките на „Принцът и танцьорката“ Мерилин открива записки на Милър, в които той изразява съмнения и разочарование от брака им. Според биографичните разкази тя разбира написаното като признание, че той се срамува от нея или я възприема като тежест.

За Мерилин това е опустошително. Тя е повярвала, че най-после е срещнала човек, който вижда истинската ѝ същност. Сега се страхува, че дори той е разочарован от жената зад образа. След този момент отношенията им никога не възвръщат напълно първоначалната си близост.

Най-силното ѝ желание - да има дете

Зад професионалните успехи Мерилин носи една дълбока лична мечта - да стане майка.

Желанието е свързано с цялото ѝ детство. Тя не е имала постоянен дом и стабилно семейство. Собственото дете за нея означава възможност да създаде онова, което никога не е получила - сигурна връзка, безусловна обич и истинско семейство.

Мерилин обаче страда от сериозни гинекологични проблеми, включително ендометриоза. Състоянието причинява силни болки и затруднява износването на бременност. През годините тя претърпява медицински процедури и хоспитализации, но надеждата ѝ да роди остава.

По време на брака си с Артър Милър Мерилин забременява повече от веднъж, но не успява да износи дете. През 1957 г. преживява извънматочна бременност. Това е опасно състояние, при което оплодената яйцеклетка се развива извън матката. Налага се спешна медицинска намеса.

Загубата я съсипва. През 1958 г. отново забременява, но бременността завършва със спонтанен аборт. Тези преживявания имат тежко отражение върху психическото ѝ състояние. Мечтата за майчинство, която за нея е неразривно свързана с надеждата за нормален живот, постепенно започва да изглежда недостижима.

Вместо да създаде семейството, което никога не е имала, Мерилин отново се изправя пред загуба. Пред камерите Мерилин продължава да се усмихва. Списанията я представят като символ на красота, успех и женственост.

Публиката почти не вижда операциите, физическата болка, загубените бременности и страха, че никога няма да стане майка.

Точно в този период употребата ѝ на лекарства се задълбочава. Тя страда от безсъние, тревожност и депресивни състояния. За да заспива, използва седативи. За да функционира през деня, понякога прибягва до други медикаменти.

Лекарствата не решават проблемите ѝ, а постепенно създават нови.

Те могат да затрудняват събуждането ѝ, да влошават концентрацията и да правят работата на снимачната площадка още по-трудна. Това от своя страна поражда нови конфликти, чувство за вина и още по-силна тревожност.

Така се оформя разрушителен кръг, който ще става все по-опасен. Бракът с Артър Милър започва като обещание за нов живот.

Мерилин вярва, че най-сетне е намерила човек, който я разбира, и че с него може да създаде истинско семейство. Професионално тя доказва таланта си в „Автобусна спирка“ и реализира първата продукция на собствената си компания.

Но зад успехите се натрупват разочарования. Отношенията с Милър се охлаждат. Опитите ѝ да стане майка завършват с болезнени загуби. Физическите проблеми, безсънието и употребата на лекарства все по-силно влияят върху ежедневието ѝ.

Мерилин е постигнала нещо, което малцина актриси от нейното време успяват да постигнат - изправила се е срещу студиото и е спечелила право на контрол над кариерата си.

Но не може да постигне онова, което желае най-силно. Не световна слава. Не още една корица. Не по-голям хонорар. А дом, дете и семейство, което да не се разпадне.

Върхът на славата: „Някои го предпочитат горещо“, разпадащият се брак и началото на края

До края на 50-те години Мерилин Монро е постигнала всичко, за което едно момиче от сиропиталище би могло само да мечтае. Тя е най-популярната актриса в света, най-сниманата жена на планетата и едно от най-разпознаваемите лица на ХХ век.

Но точно когато кариерата ѝ достига своя връх, личният ѝ живот започва да се разпада.

Несполучливите бременности, влошеното здраве, нарастващата зависимост от медикаменти и охлаждането на отношенията с Артър Милър постепенно подкопават увереността ѝ. Пред камерите тя продължава да изглежда безгрижна и съблазнителна. Зад тях все по-трудно успява да се справя със собствените си страхове.

Най-трудният филм в кариерата ѝ

През лятото на 1958 г. започват снимките на комедията „Някои го предпочитат горещо“ (Some Like It Hot), режисирана от великия Били Уайлдър.

Филмът разказва историята на двама музиканти - Джо (Тони Къртис) и Джери (Джак Лемън), които стават свидетели на мафиотско убийство и за да се спасят, се дегизират като жени и се присъединяват към дамски оркестър. Там срещат певицата Шугър Кейн Ковалчик - героинята на Мерилин Монро.

Шугър е красива, романтична и леко наивна певица, която непрекъснато се влюбва в неподходящите мъже и мечтае най-после да намери човек, който ще я обича истински.

Мнозина виждат в този образ отражение на самата Мерилин.

Снимките се превръщат в изпитание

Макар филмът по-късно да бъде признат за една от най-великите комедии в историята на киното, снимките му са изключително трудни.

Мерилин вече страда от тежко безсъние. За да заспива, приема барбитурати, а през деня използва стимулиращи медикаменти, за да може да работи. Тревожността ѝ достига нови нива. Тя все по-често забравя репликите си, закъснява за снимачната площадка и изпада в паника дори при кратки диалози.

Един от най-известните примери е сцената, в която трябва да произнесе съвсем простата реплика: „Къде е бърбънът?“

Според свидетелствата на снимачния екип тя повтаря сцената десетки пъти. На различни места в декора дори са поставени листчета с текста, за да може да ги вижда. Били Уайлдър по-късно признава, че никога не е работил с актриса, която да създава толкова организационни трудности.

Но същият режисьор добавя и нещо важно. Когато камерата започвала да снима и Мерилин успявала да преодолее страха си, пред обектива се случвало нещо необяснимо. На екрана тя изглеждала магнетична. 

След премиерата през 1959 г. „Някои го предпочитат горещо“ се превръща в огромен международен успех. Критиците са единодушни, че това е най-доброто комедийно изпълнение в кариерата на Мерилин. За ролята си тя получава наградата „Златен глобус“ за най-добра актриса в комедия или мюзикъл. И до днес филмът неизменно присъства в класациите за най-великите комедии в историята на киното.

Иронията е болезнена. Докато светът се смее на усмихнатата и очарователна Шугър Кейн, жената, която я играе, преживява един от най-трудните периоди в живота си.

Бракът с Артър Милър се разпада

По време на снимките отношенията между Мерилин и Артър Милър вече са силно охладнели.Милър все по-често отсъства заради собствените си професионални ангажименти. Мерилин усеща, че двамата постепенно се отдалечават.

Тя продължава да търси подкрепа и близост, докато той все по-често се затваря в себе си. Разликите между тях, които някога са изглеждали привлекателни, вече се превръщат в пречка. Мерилин се нуждае от постоянна емоционална сигурност. Милър трудно се справя с огромния обществен интерес към съпругата си и с нейната нарастваща зависимост от лекарства.

„Хайде да правим любов“

През 1960 г. Мерилин приема участие в музикалната комедия „Хайде да правим любов“ (Let's Make Love), където си партнира с френската легенда Ив Монтан.

По това време Монтан е женен за една от най-големите звезди на френското кино - Симон Синьоре. Още по време на снимките започват слухове, че между него и Мерилин има романтична връзка.

Дали действително е съществувала любовна афера, и до днес остава предмет на спорове. Някои биографи приемат, че отношенията им са били истински.

Други смятат, че голяма част от историите са били преувеличени от медиите. Каквато и да е истината, слуховете допълнително усложняват брака ѝ с Милър.

По време на снимките на „Да правим любов“ Мерилин преживява още една трагедия. Тя отново забременява. И отново губи детето. Това е поредният тежък удар.

Нейни приятели разказват, че след всяка загубена бременност тя изпадала в дълбока депресия и с дни почти не говорела. За човек, който цял живот мечтае за семейство, тези преживявания са опустошителни.

„Непригодните“

През 1960 г. Артър Милър започва да пише сценария за „Непригодните“ (The Misfits) специално за Мерилин. Той създава героинята Розлин Табър с мисълта за нея.

Филмът събира невероятен актьорски състав - Кларк Гейбъл, Монтгомъри Клифт, Илай Уолък и Мерилин Монро. На пръв поглед това трябва да бъде триумф. В действителност снимките се превръщат в кошмар.

Снимките се провеждат при изключително тежки условия в пустинята на Невада. Жегата е непоносима. Работният ден е дълъг. Физическото и психическото състояние на Мерилин непрекъснато се влошава.

Тя често отсъства заради здравословни проблеми. Налага се да бъде лекувана в болница.

Снимките многократно се прекъсват. Медиите започват да пишат, че Мерилин е непредсказуема и невъзможна за работа. Малцина знаят, че зад закъсненията стоят тежка депресия, хронично безсъние, силни болки, постоянна тревожност и все по-сложна зависимост от медикаменти.

Последният филм на две легенди

„Непригодните“ се оказва последният завършен филм както на Мерилин Монро, така и на Кларк Гейбъл. Само няколко дни след края на снимките през ноември 1960 г. Гейбъл получава тежък инфаркт.

Умира на 16 ноември. Мерилин е съсипана. Тя неведнъж казва пред приятели, че се чувства виновна. Смята, че тежките снимки и непрекъснатите забавяния са натоварили прекалено много възрастния актьор. Повечето лекари обаче приемат, че смъртта му е резултат от дългогодишни сърдечни проблеми, а не от самите снимки.

Разводът с Артър Милър

Докато „Непригодните“ все още се монтира, бракът на Мерилин и Милър окончателно приключва. На 20 януари 1961 г. двамата официално се развеждат. Това е третият неуспешен брак в живота ѝ. За пореден път мечтата за стабилно семейство се разпада.

В началото на 1961 г. Мерилин е едва на 34 години. Тя вече е постигнала световна слава.

Има милиони почитатели. Получава огромни хонорари. Но в личния си живот отново остава сама. След детството без родители, трите неуспешни брака и изгубените бременности, тя започва да губи вяра, че някога ще намери спокойствие.

Натрупаните емоционални травми вече се отразяват сериозно и на здравето ѝ.

Последната година на Мерилин Монро: Надеждата за завръщане и нощта, която се превръща в загадка

В началото на 1961 г. Мерилин Монро се намира в една от най-тежките точки в живота си. Бракът ѝ с Артър Милър е приключил, последният ѝ филм не е постигнал очаквания успех, а физическото и психическото ѝ здраве са силно разклатени.

Тя е само на 34 години, но вече е преживяла три развода, няколко загубени бременности, хронични болки, тежко безсъние и години на зависимост от медикаменти. Светът продължава да вижда в нея въплъщение на красотата и успеха. Самата Мерилин все по-трудно успява да поддържа този образ.

Психиатричната клиника

През февруари 1961 г. по препоръка на своя психоаналитик Мариан Крис Мерилин доброволно постъпва в психиатричната клиника „Пейн Уитни“ в Ню Йорк. Тя очаква да получи почивка и лечение за депресията и безсънието си.

Вместо това е настанена в заключено отделение за тежко болни пациенти. Свободата ѝ е ограничена, а молбите ѝ да напусне не са удовлетворени. Според нейни писма и по-късни свидетелства преживяването я ужасява. За жена, чиято майка е прекарала голяма част от живота си в психиатрични институции, заключената стая събужда най-дълбоките ѝ страхове.

Мерилин се опитва да убеди лекарите, че не е опасна за себе си и че мястото не е подходящо за нея. Когато спокойните ѝ обяснения не дават резултат, тя започва да се държи демонстративно, за да покаже колко лесно човек може да бъде обявен за нестабилен. По-късно описва престоя като преживяване, което я е накарало да се почувства още по-безпомощна.

Човекът, към когото се обръща за помощ, е Джо Ди Маджо.

Джо Ди Маджо се връща

Въпреки краткия им и бурен брак, Мерилин и Джо никога не прекъсват напълно връзката помежду си. Когато научава за положението ѝ, той пристига в Ню Йорк и настоява тя да бъде освободена.

След няколко дни Мерилин напуска „Пейн Уитни“ и е преместена в медицинския център на Колумбийския университет, където получава по-подходящо лечение. Общо прекарва няколко седмици под медицински грижи.

Помощта на Ди Маджо възстановява близостта между тях. Той остава един от малкото хора, които не зависят финансово от Мерилин и не се опитват да използват славата ѝ. В негово присъствие тя понякога намира спокойствието, което не получава нито от студиата, нито от лекарите, нито от хората, изграждащи публичния ѝ образ.

През годината двамата прекарват време заедно, но няма надеждни доказателства, че официално са възстановили романтичната си връзка или че са планирали повторен брак. Това е част от легендата, която по-късно се разраства около тях.

Година без кино

През по-голямата част от 1961 г. Мерилин не снима нов филм. Подлага се на операции заради ендометриозата и проблеми с жлъчката. Възстановява се трудно, а честото приемане на седативи и сънотворни допълнително усложнява състоянието ѝ.

Тя се премества окончателно в Калифорния и купува къща в квартал Брентууд в Лос Анджелис. Това е първият дом, който действително принадлежи на нея. Испанският стил на къщата, теракотените плочки и малката градина ѝ дават усещане за лично пространство. Над входа е поставен латинският надпис Cursum Perficio, обикновено превеждан като „Завършвам пътуването“ или „Тук приключва пътят“.

По онова време вероятно никой не вижда в него предзнаменование. За Мерилин къщата би трябвало да бъде ново начало - място, което да обзаведе сама и най-после да нарече свой дом. Тя пътува до Мексико, за да избере мебели и декоративни предмети, и се заема с подреждането на жилището. Приятелите ѝ виждат в това знак, че се опитва да стабилизира живота си.

Завръщането пред публиката

През пролетта на 1962 г. Мерилин отново започва да се появява публично. На церемонията за наградите „Златен глобус“ получава отличието „Световен филмов любимец“.

На сцената изглежда усмихната и уверена, но зад кулисите здравословните ѝ проблеми не са изчезнали. Тя продължава да страда от безсъние и да приема различни лекарства, предписвани от повече от един лекар - практика, която по онова време не е контролирана така строго, както днес. Въпреки рисковете Мерилин иска отново да снима.

20th Century Fox ѝ предлага главната роля в комедията „Нещо трябва да се случи“, римейк на филма „Моята любима съпруга“. Това трябва да бъде голямото ѝ завръщане.

„Нещо трябва да се случи“

Във филма Мерилин играе Елън Ардън - жена, обявена за мъртва след корабокрушение, която години по-късно се завръща у дома и открива, че съпругът ѝ се е оженил повторно. Неин партньор е Дийн Мартин, а режисьор - Джордж Кюкор.

Снимките започват през април 1962 г., но почти веднага се появяват проблеми. Мерилин се разболява и пропуска много снимачни дни. Лекарите диагностицират възпаление на синусите, но студиото подозира, че състоянието ѝ е свързано и с лекарствата, безсънието и емоционалната нестабилност.

От гледна точка на продукцията отсъствията ѝ струват скъпо. Огромни декори остават неизползвани, актьорите чакат, а бюджетът нараства. Пресата отново започва да изгражда образа на Мерилин като ненадеждна и капризна звезда. Този разказ обаче пропуска действителното ѝ здравословно състояние и факта, че по-късно, когато успява да се върне на снимачната площадка, тя заснема материал, който показва, че екранният ѝ магнетизъм не е изчезнал.

Сцената в басейна

За филма е заснета сцена, в която героинята на Мерилин плува гола в басейн. Актрисата позволява на фотографи да присъстват и позира зад кадър, като част от снимките впоследствие обикалят света.

Появата е дръзка дори за жена, превърната в символ на сексуалността. Тя е на 36 години и знае, че Холивуд вече насочва вниманието си към по-млади звезди, включително Елизабет Тейлър. Със сцената Мерилин сякаш напомня, че все още може сама да диктува правилата на публичния си образ.

Фотографът Лорънс Шилър по-късно разказва, че тя не е била пасивен обект пред камерата, а внимателно е контролирала начина, по който изглежда. Избирала е снимките и дори унищожавала кадри, които не одобрявала. Тези фотографии се нареждат сред последните големи визуални образи, които Мерилин създава.

„Happy Birthday, Mr. President“

На 19 май 1962 г. Мерилин напуска снимачната площадка и заминава за Ню Йорк, за да участва в гала вечер в чест на предстоящия 45-и рожден ден на президента Джон Ф. Кенеди.

Събитието се провежда в „Медисън Скуеър Гардън“ пред хиляди гости и е част от кампания за набиране на средства за Демократическата партия.

Мерилин се появява с плътно прилепнала рокля, обсипана с кристали. Материята е толкова близка до цвета на кожата ѝ, че от разстояние изглежда почти гола. Роклята е ушита по тялото ѝ и според популярния разказ тя трябва да бъде зашита в нея непосредствено преди излизането на сцената. Актьорът Питър Лоуфорд многократно я представя пред публиката, шегувайки се с прословутите ѝ закъснения. Когато Мерилин най-после се появява, изпълнява с тих, задъхан глас:

„Happy Birthday, Mr. President“.

Изпълнението продължава само няколко минути, но остава един от най-разпознаваемите моменти в американската попкултура. След песента президентът се шегува, че след толкова сладко изпълнение вече може да се оттегли от политиката. Публиката се смее, а кадрите превръщат вечерта в историческа сцена.

Имала ли е връзка с Джон Кенеди?

Това е един от най-обсъжданите и най-често преувеличавани въпроси в биографията на Мерилин.

През годините се появяват множество твърдения, че тя е имала интимни отношения с Джон Кенеди, а според някои версии - и с неговия брат Робърт Кенеди. Разказите идват от биографи, приятели, предполагаеми свидетели и хора, които излизат публично дълго след смъртта на всички основни участници.

Съществуват сведения, според които Мерилин и президента са се срещали в обща среда и е възможно между тях да е имало кратка интимна връзка. Няма обаче безспорни документи, които да доказват продължителна любовна история. Още по-слабо доказани са твърденията за връзка с Робърт Кенеди.

Не е установено и че Мерилин е притежавала държавни тайни, че е заплашвала да ги разкрие или че братята Кенеди имат отношение към смъртта ѝ. Тези версии са част от десетилетни конспиративни разкази, а не от потвърдените факти. 

Уволнението

Отсъствието ѝ за събитието в Ню Йорк разгневява ръководството на 20th Century Fox. Студиото твърди, че тя е била прекалено болна, за да се снима, но достатъчно добре, за да пее пред президента. На 8 юни 1962 г. Мерилин е уволнена от продукцията на „Нещо трябва да се случи“. Студиото обявява, че възнамерява да я съди заради финансовите загуби, и започва да търси друга актриса.

На пръв поглед кариерата ѝ отново изглежда застрашена. Но ситуацията скоро започва да се променя. Дийн Мартин отказва да продължи филма с друга партньорка. Незавършените кадри с Мерилин показват, че тя изглежда прекрасно на екрана, а уволнението ѝ предизвиква огромен обществен интерес.

Fox започва нови преговори с нея. По сведения от биографичните източници страните се приближават до споразумение, което включва връщането ѝ във филма, по-високо възнаграждение и евентуална смяна на режисьора.

Това е важно, защото опровергава популярния образ, че в последните си дни Мерилин е била напълно изоставена от Холивуд и професионално приключила. Тя все още има стойност за студиото и вероятно се подготвя за завръщане.

Последните фотосесии и интервюта

През лятото на 1962 г. Мерилин участва в няколко фотосесии, които впоследствие получават почти митичен статут.

Бърт Стърн я снима за списание Vogue в хотел „Бел Еър“. Сесията, известна като The Last Sitting, продължава няколко дни и създава хиляди кадри. На някои Мерилин е игрива и сияеща, на други изглежда уморена и необичайно открита.

Фотографите Джордж Барис и Алън Грант също създават нейни портрети през последните седмици. На тях тя не прилича на жена, която се е отказала от живота. Усмихва се, говори за бъдещето и позира в новия си дом или край морето.

В последното си голямо интервю за списание Life тя разсъждава върху славата, работата и начина, по който хората се отнасят към нея като към предмет. Думите ѝ разкриват умора, но и желание да бъде уважавана като човешко същество и актриса.

Последният ден - 4 август 1962 г.

Събота, 4 август, започва сравнително обикновено в дома на Мерилин в Брентууд.

В къщата е икономката Юнис Мъри. Там е и публицистката Пат Нюкомб, която е прекарала нощта. Между нея и Мерилин възниква напрежение, защото актрисата не е спала добре и е раздразнителна.

През деня Мерилин разговаря с различни хора по телефона, приема доставки и обсъжда професионални въпроси. Среща се и с фотографа Лорънс Шилър във връзка с кадрите от „Нещо трябва да се случи“.

Следобед при нея идва психиатърът д-р Ралф Грийнсън. Той провежда терапевтичен разговор и остава в дома няколко часа. Преди да си тръгне, моли икономката да остане през нощта и да наблюдава Мерилин. Около 19 часа тя разговаря по телефона с Джо Ди Маджо-младши, синът на бившия си съпруг. Според неговите спомени гласът ѝ звучи сравнително бодро и тя е доволна от разговора.

След това се обажда на други близки и познати. Точната последователност на разговорите е оспорвана, защото различните свидетелства не съвпадат напълно. Сред хората, които разговарят с нея вечерта, е актьорът Питър Лоуфорд. Той по-късно твърди, че гласът ѝ бил замъглен и че тя се сбогувала по тревожен начин. Опитите му да се свърже отново с нея остават без резултат.

Това свидетелство често се представя като последния разговор на Мерилин, но и около него има противоречия.

Откриването на тялото

Според официалната хронология в ранните часове на 5 август Юнис Мъри забелязва, че лампата в спалнята на Мерилин продължава да свети. Вратата е заключена, а актрисата не отговаря.

Мъри се обажда на д-р Грийнсън. Той пристига, прониква в стаята през прозорец и намира Мерилин неподвижна на леглото. Повикан е и личният ѝ лекар д-р Хаймън Енгелбърг, който констатира смъртта.

Полицията е уведомена приблизително около 4:25 часа сутринта. Мерилин е намерена легнала по корем, без дрехи, с телефонна слушалка близо до ръката си. На нощното шкафче има опаковки от лекарства, включително празна опаковка от силно сънотворно. Тя е едва на 36 години.

Какво установява аутопсията?

Аутопсията е извършена от съдебния лекар д-р Томас Ногучи. В организма на Мерилин са установени високи концентрации на пентобарбитал - активното вещество в сънотворното - и хлоралхидрат, също използван като седатив. Комбинацията е смъртоносна.

Официалната причина за смъртта е определена като остро отравяне с барбитурати, а начинът на настъпване - като вероятно самоубийство. Разследващите приемат, че лекарствата са били приети от самата нея.

Формулировката „вероятно самоубийство“ е важна. Тя не означава абсолютна сигурност, но според съдебните лекари наличните обстоятелства - високата доза, психическото ѝ състояние и предишни случаи на предозиране - подкрепят тази версия.

Защо възникват съмнения?

Още от първите дни се появяват въпроси. Няма чаша с вода до леглото, въпреки че вероятно са били погълнати много таблетки. Съдържанието на стомаха не показва значително количество неразтворени хапчета. Показанията на икономката и лекарите за часовете и действията им не са напълно последователни.

Към това се добавят слуховете за Кенеди, предполагаеми лични дневници, твърдения за подслушване и разкази на хора, които заявяват, че са били близо до дома ѝ през онази нощ. През 1982 г. прокуратурата в Лос Анджелис извършва нов преглед на случая. Не са открити убедителни доказателства за убийство и официалното заключение не е променено.

Съществуват няколко основни версии:

Самоубийство. Това остава официалното заключение. Мерилин страда от депресия, безсъние и зависимост от медикаменти и вече е преживявала опасни предозирания.

Случайно предозиране. Възможно е да е приемала различни лекарства, без да осъзнава опасността от комбинацията. Това е особено вероятно при наличието на повече от един лекар, който ѝ предписва медикаменти.

Медицинска грешка. Според някои автори лекарствата може да са били приети или дадени по начин, довел до непредвидена смърт, след което присъстващите да са забавили уведомяването на полицията от страх от отговорност.

Убийство или политическо прикриване. Това е най-сензационната версия, свързвана с братята Кенеди, мафията или тайните служби. Въпреки огромния брой книги и филми няма надеждни доказателства, които да я потвърждават.

Около действията на хората в дома и точната хронология остават неясноти, но те сами по себе си не доказват убийство.

Светът научава новината

Смъртта на Мерилин се превръща във водеща новина по целия свят. Вестниците излизат с огромни заглавия, радиостанциите прекъсват програмите си, а почитатели се събират пред дома и студиото ѝ. Обществото трудно приема, че жена, олицетворяваща жизненост, красота и желание, е починала сама в спалнята си. Тъкмо този контраст превръща смъртта ѝ в културна травма.

Мерилин вече не е само филмова звезда. Тя се превръща в символ на разрушителната страна на славата - жена, която е видяна от целия свят, но сякаш никога не е била истински разбрана.

Джо Ди Маджо организира погребението

Погребението се състои на 8 август 1962 г. в гробището Westwood Village Memorial Park в Лос Анджелис. С организацията се заемат Джо Ди Маджо, полусестрата на Мерилин Бърнис Бейкър Миракъл и нейната делова управителка Инез Мелсън.

Ди Маджо отказва церемонията да се превърне в холивудски спектакъл. Поканени са само около 30 близки хора. Много известни актьори, режисьори, продуценти и ръководители на студиа не са допуснати.

Според разказите той не желае на погребението да присъстват хора, които според него са я използвали или са допринесли за разрушаването ѝ. Мерилин е положена в ковчега със зелена рокля на Emilio Pucci и букет от малки розови рози. Гримът ѝ е направен от дългогодишния ѝ гримьор Алън „Уайти“ Снайдър.

Лий Страсбърг произнася прощалното слово. Звучи „Над дъгата“ в изпълнение на Джуди Гарланд - песен за място отвъд тревогите, което Мерилин сякаш цял живот търси.

Шест десетилетия след онази августовска нощ, в която светът изгуби Мерилин Монро, въпросите около живота и смъртта ѝ продължават да вълнуват милиони. Тя остава символ на красотата, славата и онази самота, която понякога се крие зад най-ярките светлини. И прекарва живота си в опит да бъде обичана, а се превръща в жена, обожавана от милиони.

Източник: Нова.тв