ДАЛЕЧНОТО ПЛАВАНЕ НА ИВАН ПЕЙЧЕВ
110 години от рождението
и 50 години от смъртта на Иван Пейчев
акад. Иван Гранитски
1
Малцина са съвременните български поети, у които така остро и болезнено отекват противоречията на времето, както у Иван Пейчев. Поезията му сякаш е арена на непрестанни стълкновения – там си дават среща добро и зло, любов и омраза, живот и смърт. И колкото повече се потопява той в кратера на годините, толкова повече се изкачва по стълбата на светлината душата на неговата поезия. Неспокойствието, несекващото вътрешно движение, нравствената непримиримост – ето изворите, от които черпи сила лирическото му вдъхновение. Дори в отрицанието на поетичното Иван Пейчев търси поезията, в застоя дири движението, в смъртта – кълновете на живота:
Ще вървим
и ще бъде страшна
смъртта.
Ще вървим,
ние знаем колко е
страшна смъртта.
Ще вървим,
ще вървим.
Ние знаем, единствени знаем
колко е страшна
смъртта.
Така ще вървим
без никакъв вятър в косите.
Така ще вървим
без никаква дума
в познатото наше
огромно мълчание.
Каква енергия, каква завладяваща жизненост блика от тези редове, които уж ни водят към образа на смъртта! Но няма ли тук много повече светлина, отколкото мрак? Не ни ли извежда тунелът, в който вървим с автора, към начало, а не край, към рождество, а не гибел? Ето го апотеоза на живота чрез страданието, чрез болката, чрез най-човешкото чувство – съмнението.
Невъзможно е Пейчев да бъде разбран и обяснен с традиционните критически клишета. Той не се поддава на класификации. Единно в многообразието си и многообразно в единството си, неговото творчество неведнъж е било посрещано с неразбиране, с погрешни тълкувания, с потискаща едностранчивост, със спекулативни интерпретации.
Днес ние имаме нужда да потърсим истинския, неподправения, а не митологизирания образ на Иван Пейчев. Твърде много се говори и пише за резигнацията и скепсиса, за отчаянието, които били завладели поета особено през последните години от живота му, за мрачните интонации на късните му творби. Но дали наистина е така?
Ако внимателно прочетем стихотворенията от последните две книги на поета – “Знамената са гневни” и “Сенки на крила”, тоя мит бързо ще рухне. В тези творби има съмнение и страдание, болка и покруса, гняв и разочарование, но в тях няма и следа от апатия и униние. Според Иван Пейчев поезията трябва да бъде другото име на надеждата. Надеждата, че човекът ще открие действителния път към истината, хармонията и красотата, че ще се прероди поетически пред лицето на бъдещето. Поезията в споменатите книги отразява сблъсъка на противоположни чувства, състояния и настроения, мъчително съмнение, раздвоение и вътрешни конфликти и именно затова неин естетически бог, нейно емоционално слънце е надеждата.
И тук се сблъскваме с един парадокс – по своята най-дълбока и съкровена природа Иван Пейчев е лирик, а стиховете му почти винаги са изпълнени с драматично напрежение, заредени са с резки колизии и конфликти. Почти във всяка строфа долавяме дълбоко страдание и вътрешно раздвоение. Поетическото самосъзнание на Пейчев се саморазгръща от конкретната метафора, образ или сравнение, от опредметената лирическа визия към своеобразен порив към абсолютното. На везните между космическата освободеност и поривност и релефната, предметната образност се ражда магията на лирическото слово у поета.
Защо все пак има такова скрито драматично напрежение в поезията на Иван Пейчев?
Отговорът на тоя въпрос се крие в противоречивостта на човешкото битие. Лирикът иска да пресъздаде поетически тайната, наречена човек. Но човекът никога не е един и същ, доброто не може да се разбере без злото, любовта не може да се възприеме без омразата, животът не може да се изтълкува без смъртта. Така поетът, като извайва словесните статуи на нежното любовно чувство или ликуващото великолепие на природата, неизбежно нарушава идилията, внасяйки драматични и даже трагични тонове. Понякога той дори вижда себе си като “един невероятен гладиатор”, който пада “в мрежите на головата разлика / под ветото на стадионите, / които плюят семки”.
Но не се предава.
2
Във вените на Иван Пейчев пулсира жива високата национална поетическа традиция. Словото на Яворов, Дебелянов, Лилиев възпламенява душата на младия поет и поставя началото на непрекъснатия му романтичен бунт срещу действителността. Още в ранните стихотворения на Пейчев впечатляват непримиримостта и нравственият стоицизъм, твърдата позиция и безкомпромисното отстояване на идеала. Без съмнение това го откроява и сред другите поети от т.нар. поколение на 40-те години – Александър Вутимски, Александър Геров, Веселин Ханчев, Богомил Райнов, Валери Петров.
През годините Иван Пейчев непрестанно изостря драматичното си светоусещане – от “Омраза”, “Париж” и “Септември”, поместени в първата му книга, озаглавена скромно “Стихотворения”, до последните си творби. Но забележително е, че тъкмо засилването на драматизма зарежда с действен, оптимистичен патос конкретното стихотворение:
Ти, моя най-безсмислена
измислица.
Ти, мое отчаяние, изваяно
от тежък морски мрак
и от море,
несъществуващо, необичайно
и винаги неповторимо.
Ти, мое отчаяние,
ти, мое изваяние
от смърт и от вълни,
и от небе, в което
нищо няма.
Колко си нежна ти,
о, колко нежна,
нежна, нежна, нежна
си ми ти
в секундите, във миговете
нежни
на своето крушение.
Този оптимистичен патос извира от динамиката на лирическото изображение, от вътрешната експресия на емоцията, от синкопния ритъм на стиха. От “Лаконично небе” нататък Иван Пейчев почти изцяло потъва в стихията на белия стих – неговата разкрепостеност и асоциативна натовареност осигуряват по-голяма свобода на думите, по-голяма артистичност и импровизационна мощ.
Удивително е, че белият стих позволява на Пейчев да придаде дори по-голяма мелодичност и ритмичност на лирическия си рисунък. Мелодията сякаш продължава да звучи и след края на стихотворението. Тук отново се натъкваме на полярно звучащи интонации – от елегичната до бравурната. Стихът е едновременно нежно лиричен и трагично призивен, субтилно реещ се и крещящо ярък. Той е разкъсван между фанфарно-валдхорновото звучене и дискретно нашепващите ноктюрноподобни звуково-пластически отражения.
В свое интервю поетът споделя: “Аз непрекъснато се движа в две огромни измислици: морето и любовта.” Действително в “Далечно плаване” и “Лаконично небе” двата най-натоварени символа са морето и любовта. Те сякаш са двата полюса, между които протича волтовата дъга на поетовите странствания. Във въображаемото пътешествие поетът вижда възможността да сътвори нов свят, свят на хармонията и красотата, свят, недостъпен за стихията на потребителското мислене и бездуховността. Образът на морето става символ на свобода, на пълна разкрепостеност на човешкия дух:
Тръгвай със мене, море.
Тръгвай, моя безумна измислица.
Тръгвай със мен.
Трябва да станеш безумна измислица,
за да тръгнеш със някого.
Трябва да станеш опровержение,
за да тръгнеш с безумците.
Скъпо, измислено, нежно море,
тръгвай със мен.
А любовта се възприема в много широк контекст – като воля за творчество, като борбеност и непримиримост, като способност на човека да прониква и се слива с живата и неживата материя, да чувства себе си част от вселената и вселената част от себе си.
Всъщност “измислиците” морето и любовта са много по-реални, отколкото всичко, което заобикаля поета. Иван Пейчев болезнено реагира срещу онова, което убива поезията във всекидневието и в човешката душа – конформизъм, липса на въображение, страх, униформено мислене, филистерско съобразяване със силните на деня, мижитурско-шушумишки манталитет и пр., и пр. Поетът непрекъснато плува из необятните пространства на морето и любовта. Затова той им посвещава толкова възторжени и завладяващи стихове. Затова и те му отвръщат със своята безкористна и чиста любов.
Поривът на Иван Пейчев към светлината – и в творчеството, и в жизнения му път, които са поразително взаимопроникващи се – е толкова неудържим, че той я търси дори в нейната противоположност – и в мрака, в мълчанието на смъртта. Впрочем, четейки поезията на Пейчев, можем да открием много нюанси на мрака – от едва припадащия виолетов здрач през сгъстяващия се сумрак към черно-синьото индиго на мрака.
Въобще за този поет е характерно рисуването не само с думи, а и с цветове. Цветът има важно, почти структуроопределящо значение за него. При това той търси изразителните и изобразителните богатства на цветовата гама не само в багрите, нюансите, полутоновете, полусенките, но се опитва да открие нерядко и цветовото излъчване на отделните думи.
3
Критиците и литературните изследователи загатват за парадоксите у Иван Пейчев. Но никакъв критически анализ не би могъл да обясни парадоксалните обрати на неговото лирическо повествование. Как да се съчетае ефирната нежност на лирическото чувство със суровите, драматичните импулси на идеята, симфоничното разгъване на поетическите образи с гротескното изкривяване, взривяване, разпадане на традиционния смисъл на думите? Как да догоним скоковете на авторовото въображение, което размества местата на реалното и фантазното? Как да обхванем цялото богатство от нюанси, как да обозрем айсберга на подтекста, когато поетът като в две огледала, поставени едно пред друго, отразява дълбинните пластове на добро и зло, лъжа и истина, духовно и бездуховно, красиво и грозно, натоварвайки простичките наглед образи и метафори с огромна смислова енергия?
Късната лирика на Пейчев говори за неговия засилващ се стремеж към съдържателното натоварване на стиха. Тук най-ярко проличава и антиномичният характер на поетическото му мислене – в пулсациите на противоположностите, във волтовата дъга между полярните внушения се ражда магмата на поетическия образ:
Единствено само аз,
пиян от светлината,
пиян от синьото,
пиян от гибелта си,
пиян от теб,
се връщам винаги
в обратността на
всичко.
(“Ти никога не си била...”)
Поетът непрекъснато се опитва да осмисли преследващата го неизживяна скръб на “образи и мисли премълчавани”. В тях зрее и неусетно се ражда тъгата, преминаваща в ликуване, възторгът, залязващ в покруса, страстта, сублимираща в съзерцание, томлението, изригващо във вик.
За Иван Пейчев истината, справедливостта и красотата са тъждествени. Цял живот той търси техния събирателен образ чрез словото. И го намира там, където словото в своята най-върховна искреност постига нравствените измерения на свободата, там, където Слово и Дело засияват ведно в прекрасната експлозия на Светлината.
Поетът не може да живее без гневните знамена на свободата. Всяко негово стихотворение е крачка към подстъпите на свободата, излаз към вътрешното освобождение на волята. Затова в късната лирика на Пейчев продължават да плющят знамената на борбата, все по-жив става споменът за жертвите на антифашистката съпротива, от чиито очи струи лъчезарието на бъдещето. И все по-мощен и настойчив става тласъкът към постоянно нравствено самопречистване, към непрекъснато прераждане на свободата на духа:
... С колко много срам
живея между мъртвите
приятели
с една надежда,
че са ме забравили,
с една надежда,
че са ми простили,
с голямата надежда,
че не мога
да живея
без гневните
големи знамена,
без страшния
и гневен монолог
за свободата.
(“Не мога да живея”)
Едно от нелепите твърдения за Иван Пейчев, поддържано и досега от някои критици, е, че той е камерен поет. Едва ли има смисъл да се опровергава подобна безсмислица. Цялото творчество на поета доказва тъкмо обратното. Поезията, както и животът му, се разгръщат в несекващо кресчендо. Лириката на Пейчев е задъхана, дисонансна, вечно спореща, на места неистово звучаща, изпъстрена с непредвидими обрати и парадокси, експлозивна. Дори пейзажът у Пейчев е действие, порив, страст, движение и промяна. Ако има нещо, което е въобще неприсъщо за поета, това е статиката, спокойствието, умереността.
По своеобразен начин това се отразява и в неговата драматургия. Самият Пейчев посочва, че поезията му е драматическа, а драмата – поетическа. И ако “Всяка есенна вечер” произведе навремето толкова силно впечатление, а продължава да вълнува и днес, то е не само заради очовечаването, връщането на героите от антифашистката борба на техните реални, земни качества, не само поради силния антикултовски патос на пиесата, но и защото взривният поетически темперамент на автора търси в сюжета, образите, характерите на героите диалектическото напрежение на динамиката, полифоничното движение към художествената истина.
4
На кого принадлежи днес Иван Пейчев?
На онези, които искат да галванизират скепсиса и резигнацията в неговата поезия, да го удушат в обятията на естетското самооблъщение и да го провъзгласят едва ли не за пророк и певец на кръчмарските хленчещи полуистини?
На онези, които жадуват да изкористят неговото отвращение от нашествието на бездарието и бездуховността, да фалшифицират нравствения му кодекс и го покажат като изцяло превзет от тъгата и разочарованието?
Или на тези, които избират борбеността и непримиримостта на неговото слово за съюзници в грандиозната социална, екзистенциална и духовна промяна на човека и времето?
Отговорът на тези въпроси е ясен. Враг на казионния оптимизъм, Пейчев същевременно твори поезия с голяма оптимистична енергия. Неслучайно той и Георги Джагаров са едни от първите предтечи, които прокарват пъртина за раждащото се по това време поетическо поколение, призвано с нова чувствителност, с нови идеи, с мощен естетико-художествен заряд и порив да тласне напред развитието на модерната българска лирика.
Поезията на Иван Пейчев ни е необходима днес, за да се изкачваме към светлината. Тя ни помага да отличаваме фалшивия от изстрадания оптимизъм, зарежда ни с безкомпромисна нравствена енергия, призовава ни към борба за съхраняване вътрешната свобода на човека. Тази поезия ни заразява с настъпателност и действеност:
... Не се достигат
с уморени крачки
гневът на твойте
знамена
и гневната увереност
на свободата.
(“С последните си уморени крачки”)
