Да помним поуките от Добричката епопея, за това призоваха от ГЕРБ в декларация от парламентарната трибуна, представена от Деница Сачева.
Преди 110 години, през септември 1916 година, край Добрич се водят едни от най-тежките и славни сражения в новата българска история. На 5, 6 и 7 септември българските войници защитават Добруджа. Започва Добричката епопея.
„Защитниците на Добрич устояват с невероятни усилия на многократно превъзхождащ ги противник. В критичния момент генерал Иван Колев насочва Конната дивизия към Добрич и с дръзкия си флангов маньовър помага да бъде изтръгната победата. Срещу българската армия тогава воюват не само румънски и сръбски части. Срещу нея стоят и войници на Руската империя. Това е един от онези моменти в историята, които не се побират удобно в политическите митове. Българите от 1916 година не са забравили Освобождението само четири десетилетия по-рано. Но генерал Колев разбира нещо, което всяка суверенна държава трябва да разбира: историческата благодарност и националният интерес не са едно и също.
Можеш да бъдеш благодарен за стореното вчера и да защитаваш България, когато интересите се сблъскат днес. Това не е неблагодарност. Това е държавност. Има нещо удивително съвременно и в начина, по който генерал Колев разбира дълга и славата.
След превземането на Кюстенджа настояват да влезе тържествено в града. Той отказва и пише на съпругата си: „На война не са нужни реклами, празненства и тържества, а дела. “А след това добавя: „Тази пуста моя скромност и омраза към шарлатанията и рекламаджийството или стремлението да изпъквам ще остави много мои дела, може би, незабелязани, но това не ме тревожи.“
Думи отпреди повече от век, които звучат сякаш са писани за нашето време: не рекламата на стореното, а стореното. Не стремежът да изпъкнеш, а способността да изпълниш дълга си. Но историята на Добруджа ни оставя и втори урок. 24 години след боевете при Добрич, пак на 7 септември 1940 година, е подписана Крайовската спогодба и Южна Добруджа се връща на България. Без война между България и Румъния. Без нови гробове. Това е едно от най-големите постижения на българската дипломация през XX век. Но зрелият прочит на историята изисква да не си разказваме удобни легенди. Европа вече е във война.
Румъния е под силен международен натиск. Германия и Италия играят водеща роля за натиска върху Букурещ да преговаря. Съветският съюз подкрепя българските претенции. Великобритания също подкрепя връщането на Южна Добруджа. Международната конюнктура е рядко благоприятна за България. Цар Борис III и външният министър Иван Попов обаче не искат Южна Добруджа да бъде върната под германски диктат.
България постига двустранно споразумение с Румъния, подкрепено от Великите сили. Но нито една велика сила не ни „подарява“ Добруджа. Големите сили преследват своите интереси. България преследва своя. И точно в това е урокът. Българската дипломация разпознава момента и използва съвпадението на международни интереси, без да въвлича страната във война за Добруджа. Това е много по-полезен прочит на историята от разделянето на държавите на вечни приятели и вечни врагове. Самата история на Русия спрямо България го показва. Русия от Освободителната война, Руската империя от 1916 година, Съветският съюз от 1940 година и Съветският съюз от 1944 година заемат различно място спрямо българския национален интерес.
Историята не познава вечни благодетели. Не познава и вечни врагове. Познава интереси, съюзи и моменти, в които една държава трябва да има самочувствието да взема собствените си решения. Има и една неудобна страна на Крайовската спогодба, която не трябва да премълчаваме – задължителната размяна на население.
Зад дипломатическия термин стоят десетки хиляди човешки съдби, напуснати домове и прекъснати животи. Но България и Румъния поемат и ангажимент да не предявяват занапред териториални претенции една към друга.
Промяната на границата не става начало на следващата война, а край на един дълъг спор. С Парижкия мирен договор от 1947 година България запазва Южна Добруджа. Въпреки че не е призната за съвоюваща държава и е третирана като победена, страната ни излиза от Втората световна война със запазена териториална придобивка.
Истински успешното териториално решение е онова, след което не започва следващата война. Този урок е особено важен днес, когато войната отново е реалност в Европа и отново чуваме езика на сферите на влияние, историческите права и великите сили.
Добруджанската епопея и Крайовската спогодба ни показват два различни начина да бъде защитен националният интерес. През 1916 година – с оръжие. През 1940 година – с дипломация. Зад първото стоят храбростта на българския войник и военният талант на генерал Иван Колев. Зад второто – търпението на българската държава и способността на нейните дипломати да разчетат международната обстановка. Не трябва да противопоставяме тези две истории. Силната държава трябва да умее и двете – да може да се защитава и да знае как да не стига до война.
Малките и средните държави правят голяма грешка, когато превръщат отношението си към една велика сила в заместител на собствената си външна политика. Българският отговор не трябва да бъде нито страх, нито сантимент. Той трябва да бъде национален интерес, подкрепен от памет, съюзници, отбранителни способности и умна дипломация.
Да помним генерал Иван Колев, генерал Тодор Кантарджиев, генерал Стефан Тошев, генерал Пантелей Киселов. Да помним войниците, останали завинаги в добруджанската земя. И дипломатите, които двадесет и четири години по-късно постигат с подпис онова, за което предишното поколение е проливало кръв. Едните ни оставиха урок по храброст. Другите – урок по дипломация. А заедно ни оставиха един по-голям урок по държавност: България е най-силна не когато чака някой друг да реши съдбата ѝ, а когато знае какво иска, има силата да го защити и разума да избере средствата, с които да го постигне. И най-вече – да помним защо са го правили. Не за една или друга велика сила. За България!
