Следващото поколение сателити и космически центрове за данни ще изискват многократно повече електроенергия от днешните. Единственият реалистичен и мащабируем отговор е слънчевата енергия — но не обикновените панели като в полята ни, а специализирани фотоволтаични технологии, проектирани да работят в безмилостната среда на космоса. Изборът на правилната технология ще определи кои компании ще доминират в космическата икономика на следващите десетилетия.
Космосът се превръща в инфраструктура. Не метафорично, а буквално — в орбитата около Земята вече се изгражда мрежа от сателити за широколентов интернет, наблюдение, навигация и все по-настойчиво — за директна изчислителна мощност. Редица компании вече планират, изстрелват спътници и управляват мегасъзвездия от стотици и даже хиляди апарати.
Паралелно с това набира скорост концепцията за орбитални центрове за данни — буквално сървърни зали в космоса, които обработват информация, без да се конкурират за пространство на Земята, да бълват жега и да консумират колосални количества ток.
Ток – да, това е едно от тесните места на амбициозния план за извеждане на дата-центровете извън Земята. Нужен им е много ток!
Електроенергия в космоса, ама много
Съвременният комуникационен сателит консумира между 5 и 25 kW. Звучи умерено — но умножим по 6 000 апарата в съзвездие като Starlink, получаваме внушително число само за поддържане на базовата работа. А бъдещите орбитални изчислителни платформи ще изискват значително повече.
Единственият неизчерпаем и безплатен източник на електроенергия в ниска земна орбита е слънчевата радиация — около 1 360 W/m² (без атмосферно поглъщане), приблизително 30–40% повече от достигащото до земната повърхност.
Фотоволтаици за космоса
Стандартните силициеви панели, които покриват някои поля и покриви на европейските домове, не са проектирани за космоса. Основният проблем е ефективност срещу маса. Всеки килограм техника, който отива в орбита, коства определена цена за транспорта; към настоящия момент тази цена е в диапазона 1 500 до 6 000 долара. При това положение фотоволтаиците трябва да са много по-ефективни от това, което познаваме.
Ето защо космическата индустрия ще разчита на по-други соларни панели. Това са многослойните (многопреходни) слънчеви панели на основата на III–V полупроводници.
Ефективност
Технологията е такава: вместо един полупроводников материал, поглъщащ част от слънчевия спектър, се наслагват три или четири различни материала — най-често германий, галиев арсенид и индиево-галиев фосфид. Всеки слой улавя различна дължина на вълната.
Резултатът: ефективност между 28% и 32% при текущото поколение. Счита се, че реалната ефективност на подобни панели е около 30%. Наскоро обаче немският институт „Фраунхофер“ постигна реалистични 34%, така че показателят тепърва ще расте.
Сравнението с наземния силициев панел е красноречиво. Стандартните монокристални панели достигат 22–24% в оптимални условия. Разликата от 10 процентни пункта означава, че при равна маса многослойните клетки, най-често от галиев арсенид, произвеждат с около 40% повече енергия.
Радиация
Друго предимство е устойчивостта на радиация. В орбитата сателитите са изложени на постоянен поток от заредени частици — протони и електрони от радиационните пояси на Ван Алън, слънчев вятър и космически лъчи. Силицият деградира сравнително бързо при такова облъчване. Галиевият арсенид и свързаните съединения показват значително по-добра радиационна устойчивост, запазвайки висок процент от началната си ефективност след години работа.
Охлаждане
Третото измерение е температурният диапазон. В ниска земна орбита сателитът преминава от пълна слънчева светлина до дълбока сянка на всеки 90 минути — температурните колебания достигат от +120°C до -100°C. Многопреходните клетки на база галиев арсенид понасят тези термични удари значително по-добре от силициевите аналози.
А недостатъци няма ли?!
Основният недостатък е цената. Производството на многопреходни клетки е сложно, изисква специфична техника и остава скъпо — около 300–400 долара за ват пикова мощност, срещу под 0,30 долара за ват при масовите силициеви панели. Именно затова тези клетки не се срещат по покривите ни, но доминират напълно в космическите приложения.
Коя технология къде
Не всички орбити са еднакви и не всички мисии имат едни и същи приоритети. Технологичното позициониране следва тази логика.
В ниска земна орбита (200–2 000 км) работят мегасъзвездията за комуникации и разузнаване. Тук масата и размерът са критични — всеки сателит трябва да е компактен, за да се изстрелват десетки наведнъж. Многослойните клетки на база GaAs/Ge с разгъваеми крила с площ 10–50 кв. м. са най-подходящи.
Новото поколение концентратори — системи, фокусиращи слънчевата светлина върху малка, но изключително ефективна клетка — са обещаващ вектор за намаляване на масата при запазване на мощността.
В геостационарна орбита (~36 000 км) изискванията са различни. Сателитите тук са много по-тежки — телекомуникационните апарати на Boeing и Airbus достигат 6-7 тона — и носят слънчеви панели с обща мощност 15-25 kW. Радиационното натоварване е по-интензивно. Освен това мисиите продължават по 15-20 години. За това ниво се използват закалени, устойчиви на силна радиация четиристепенни клетки с антирефлексни покрития и допълнителна стъклена защита.
Орбиталните центрове за данни — когато се реализират в пълен мащаб — вероятно ще се позиционират в ниската околоземна орбита или в средната – и ще изискват специално разработени панелни системи с мощност от стотици киловати. Аналогията с Международната космическа станция, чиито панели произвеждат 120 kW, е показателна — но бъдещите търговски платформи ще трябва да постигнат тази мощност при многократно по-ниска маса и цена.
